Армагедони (Антология)
Шрифт:
Беше почти полунощ. Въздухът бе изпълнен с миризмата на изгоряло. На хиляди неща — изгорели дървета, трева, пера, разтопени метали, барутна миризма. Вятърът беше топъл. През процепите в опушеното небе се виждаха звездите. Те бяха по-големи и по-студени отпреди и едва мъждукаха.
Температурата продължаваше да се повишава, а барометърът преди час стигна до дъното си. Сега определено беше по-трудно да се диша.
Стигнаха до върха на хълма над пристанищния град Ню Шарптън. В къщите горяха свещи, по улиците се движеха факли, носени от групички хора, които се събираха
— Тук ще бъде добре — каза сър Робърт, като насочи коня към празно място между група дървета на върха на хълма.
Постлаха одеялата от страната на хълма, която гледаше към водата, и легнаха да наблюдават неподвижния Атлантически океан.
Сър Робърт задрямваше и се събуждаше сякаш от преумора. Въздухът беше горещ и застоял. Имаше чувството, че е затворен в комин по средата на лятото.
Къруел бе тръгнал надолу по хълма към залива. Трябваше му дълго време да измине тези неколкостотин метра. Често спираше и си почиваше.
Конят, разпрегнат от колата, беше преуморен, сякаш бе галопирал много километри, а не бе ходил само няколкото от имението до океана.
— Температурата на водата се повишава и потоците, които идват насам, ще излязат от бреговете си поради разтопения сняг — каза Къруел, когато успя да се изкачи по хълма и легна. — Има пасажи мъртва риба далеч от устията на потоците. Те са толкова много, че щяхме да ги помиришем и оттук, ако не беше този адски пушек.
— Не е възможно — възрази сър Робърт. — Просто не е възможно. Водата не гори!
— Може би… — обади се Хамптън, който лежеше над тях, държейки своята изкривена и счупена ръка. — Може би Новата химия съдържа някои истини. Може би водата не е елемент. Може би в нея също има флогистон или възпламеняем таз, който… — за първи път през живота си Хамптън имаше проблем да следва нишката на мисълта си. Разклати глава, за да я прочисти. — Възпламеняем газ. Може би е съставна част, на принципа на кислорода. Може би той се отделя от горещината, която идва от брега. Може би огънят се подхранва от него. Може би трябва да мине около земята безброй пъти, преди всичко това да се свърже с флогистона…
Сър Робърт лежеше по гръб върху одеялото и държеше ръката на лейди Маргарет.
— Всичко си отиде — най-сетне каза той.
— Бизоните. Индианците — отвърна му Маргарет.
— Китайците. Самоуверените руснаци. Турците — допълни Хамптън.
— Французите. Британия! — извика Къруел.
— Сега и ние — заяви Хамптън Хамилтън.
На изток започна да просветлява, въпреки че оставаше един час до разсъмване. Вятърът духаше откъм морето, но беше все още слаб и тънък. Имаше много малка сила.
От изток на запад се появи блестяща бяла линия, като слънце след късна следобедна буря. Само че много по-блестящо.
— Ще изгорим ли? — попита лейди Маргарет. Ръката й настръхна. — Мисълта за изгаряне е най-лошата възможна.
— Мисля, че не — каза Къруел. — Като мъчениците, мисля, че въздухът ще бъде твърде отровен с флогистон, за да продължим да дишаме, преди огънят да ни достигне. — Млъкна, когато голям пламък се протегна от мътната вода към тях.
Хълмът и селото бяха потопени в блестящия изкуствен изгрев. От градчето се чуваха писъците на тези, които все още можеха да пищят.
Слабият вятър се засили.
Те гледаха тихо горящата линия, всеки затворен в собствените си мисли. Краят на големия горящ облак беше засега на повече от триста километра.
— Флогистон! — изпъшка сър Робърт Атоул, обърна се и умря.
— Искам да се изправя — обади се Хамп. Те го чуха как се размърдва и пада зад тях.
— Французите бяха прави, отчасти… — каза Къруел.
— Робърт…? — попита лейди Маргарет.
Къруел погледна огромната горяща стена.
— Това е краят на…
Изречението му бе единственото нещо, останало недовършено.
Миротворецът
Разбира се, след всички всемирни бедствия, каквито можем сами да си стоварим на главата (независимо дали става дума за война, мор или екологична катастрофа), ще има и оцелели. Оцелели, на които ще се падне задачата да съберат парчетата и да се опитат да започнат отново. Оцелели, които — както ще видим в поместения по-долу разказ, спечелил наградата „Небюла“ — ще трябва да се сблъскат със собственото си чувство за вина поради това, че са останали живи…
Гарднър Дозойс е носител на два приза „Небюла“ за своята кратка проза и на десет награди „Хюго“ за най-добър редактор на годината. Той редактира списанието „Азимовс Сайънс Фикшън“ и редовно излизащата антология „Най-добрата научна фантастика на годината“, от която се появи вече петнайсетият том. Автор и редактор е на над седемдесет книги, сред които и множество антологии на издателство „Ейс“, съставени съвместно с Джак Дан. Неговата къса проза неотдавна бе събрана в сборника „Геодезически мечти: най-добрите кратки разкази на Гарднър Дозойс“.
* * *
През нощта Рой сънува морето. Това му се случваше често. Когато на сутринта се събуди, вятърът, преминаващ през клоните на дърветата, издаваше звук, който наподобяваше едновременно въздишка и прибой. За миг му се стори, че си е отново у дома, в спретнатата тухлена къща до брега. Че не се бе случило нищо и че продължаваше да е изпълнен с надежда, пареща като рана.
— Мамо? — каза. Протегна се и седна на леглото в очакване краката му да докоснат една топла топка, кучето Тоби. Тоби винаги спеше до леглото му, свит на кравайче. Сънят обаче бързо се разсея и на негово място изплува действителността. С все още сънените си очи забеляза синкавата светлина, която се промъкваше през прозореца на покрива, усети твърдостта на старото армейско походно легло под себе си и съобрази, че не си е у дома, че вече нямаше дом, че за него вече никога повече нямаше да има дом.