Армагедони (Антология)
Шрифт:
Исландия се изпълни с добре изолирани помещения. И ги нагряваше с вода от кипящите подземни извори.
Разполагаха с изобилие от топлина. Но не беше толкова лесно да пренесат топлината от гейзерите до затворените помещения. Горещата вода си оставаше все така гореща, защото не зависеше от слънчевата светлина за своите калории, но бе необходима в далеч по-големи количества, за да предпазва от смразяващите трийсет градуса под нулата, отколкото от прохладните пет градуса над нулата. А се нуждаеха от енергия не само за да стоплят оцелелите хора. Трябваше да отглеждат и храна.
Исландия открай време е осеяна с геотермални парници. Декоративните цветя бяха изтръгнати от почвата и заменени с годни за ядене растения. Нямаше слънчева светлина, която да кара зеленчуците и посевите да растат, затова
В края на краищата ядреният удар по Рейкявик се оказа същинско благодеяние. Островът с оскъдните си ресурси щеше да изхранва половин милион гърла по-малко.
Когато Малибърт не изчисляваше налягане и натоварване, излизаше в непоносимия мраз, за да насърчава работниците. Изпотените копачи се мъчеха със сила да съединят отново свитите от студа тръби в замръзнали дупки, които телесната им топлина непрекъснато пълнеше с ледена вода. Те търпеливо слушаха, когато Малибърт се опитваше да им дава нареждания — няколкото научени думи на исландски бяха почти безполезни, но понякога дори копачите разбираха обичайните английски фрази на туристите. Проверяваха радиационните си броячи, поглеждаха към бурите над главите си, заемаха се отново с работата си и се молеха. И Малибърт за малко не подхвана молитва един ден. Опитваше се да проследи затрупан от снега крайморски път и погледна към леда отвъд бреговата ивица. Зърна сивкаво-бяла ледена буца, която не беше пряспа. Стоеше си на границата на видимостта, мъждиво откроена от фенерите на групата работници, и накрая се размърда.
— Бяла мечка! — прошепна той на бригадира и никой не помръдна, докато звярът не се скри тромаво от погледите им.
Оттогава започнаха да носят пушки.
Когато Малибърт не беше (некомпетентен) съветник в усилията за затопляне на Исландия или (почти некомпетентен, но учещ се) осиновител на Тимоти Клеъри, той отчаяно се опитваше да пресметне шансовете за оцеляване. Не само за хората тук, а за цялото човечество. Въпреки трескавия оживен труд по запазване на живота исландците отделяха време да помислят и за бъдещето. Създадоха проучвателна група — физици от университета в Рейкявик, оцелелия офицер по снабдяването от военновъздушната база в Кефлавик, метеоролог от Лайден, който бил в командировка, за да изучава въздушните маси над северния Атлантик. Събираха се в гастхуиса, където живееха двамата с момчето, и обикновено Тими седеше безмълвно до Малибърт, докато другите разговаряха. Искаше им се да узнаят докога ще се задържи облакът от прах. Все някой ден щеше да приключи падането на частиците от небето и тогава светът би могъл да се възроди… поне ако оцелееха достатъчно хора, за да дадат ново начало на расата си. Но кога? Не можеха да преценят. Нямаха представа колко продължителна, студена и убийствена ще бъде ядрената зима.
— Не знаем общия мегатонаж на взривовете — изреждаше Малибърт, — нито какви изменения в атмосферата са настъпили, нито каква част от слънчевата радиация достига повърхността. Знаем само, че ще бъде зле.
— Вече си е зле — избоботи Торсид Магнесон, директорът на обществената сигурност.
(Преди тази служба се занимавала със залавяне на престъпници, но тогава те били основната заплаха за сигурността.)
— Ще бъде и по-зле — увери го Малибърт.
Позна. Ставаше по-студено. Съобщенията от други части на света намаляваха. Съставяха карти, за да отбелязват каквото бяха научили. Първата показваше попаденията на ракетите, но след седмица я изоставиха, защото умрелите от студ надхвърлиха по брой загиналите от взривовете. Чертаеха и изотермни карти по оскъдните метеорологични сводки, които получаваха. Налагаше се да променят тези карти всеки ден, защото линията на заледяването настъпваше към екватора. Накрая те загубиха смисъл. Целият свят замръзна. Съставяха и карти на смъртността — проценти на загиналите във всеки район, доколкото успяваха да ги налучкат по съобщенията. Но пък картите скоро станаха твърде страшни, за да се занимават с тях.
Британските острови бяха опустошени от смъртта първи не защото бяха ударени с атомни заряди, а тъкмо защото не бяха. Прекалено много хора живееха там. Англия никога не бе разполагала със запаси от храни за повече от четири дни. И когато корабите престанаха да акостират на пристанищата, започна гладът. Същото сполетя Япония. Малко по-късно и Бермудите, Хаваите и островните провинции на Канада. Дойде редът и на континентите.
А Тими Клеъри слушаше всяка дума.
Момчето не беше словоохотливо. След първите няколко дни повече не попита за родителите си. Не се надяваше на добри новини, а не искаше да чува лоши. Излекуваха го от инфекцията, но не оздравяваше. Хапваше половината от онова, което едно изгладняло дете би погълнало наведнъж. И се хранеше само когато Малибърт се заемеше да го увещава.
Тими се оживяваше единствено в редките случаи, когато Малибърт можеше да си поприказва с него за космоса. Мнозина в Исландия бяха чували за учения и проблема за връзката с извънземни цивилизации, а някои по интерес към това почти се мереха със самия Малибърт. Останеше ли малко време, Малибърт и съмишлениците му си правеха сбирки. Идваха пощальонът Ларс (вече копаеше лед с кирка и лопата, защото поща нямаше), Ингар, бивша сервитьорка в хотел „Лофтлайдер“ (в момента шиеше дебели драперии, за да изолират с тях по-добре стените на жилищата), учителката по английски Елда (самоука медицинска сестра, специализирала се по измръзванията). Имаше и други, но тримата не пропускаха сбирка, ако можеха. Бяха почитатели на Хари Малибърт, познаваха книгите му и заедно с него мечтаеха за послания по радиото от странните същества на Алдебаран или за кораби-светове, построени да пренасят милиони обитатели през цялата галактика в пътешествия, траещи стотици хилядолетия. Тими слушаше и рисуваше с молив корабите-светове. Малибърт му обясняваше размерите.
— Говорих с Джери Уеб и той направи подробни изчисления. Всичко опира до скоростта на въртене и здравината на материалите. За да осигурят подходяща изкуствена гравитация на хората вътре, корабите трябва да имат цилиндрична форма и да се въртят около оста си. Диаметърът трябва да бъде най-малко шестнайсет километра. Освен това цилиндърът трябва да е достатъчно дълъг, за да има място, но не и толкова дълъг, че да се клатушка или огъне от въртенето. Едната част е обитаемата, другата е за съхранение на горивото. А в края — реакторната камера, където ядреният синтез тласка кораба през галактиката.
— Ядрени бомби — промълви момчето. — Хари, а защо бомбите не унищожават кораба-свят?
— Това е инженерен проблем — честно отговори Малибърт — и не ми е съвсем ясен. Джери щеше да прочете доклада си на семинара в Портсмут и аз отивах там отчасти заради него.
Разбира се, в Портсмут никога вече нямаше да има нови семинари на Британското междупланетно дружество.
Елда се обади неловко:
— Скоро ще е време за обяд. Тими, ще хапнеш ли супа, ако аз я сготвя?
Сготви супата, без да дочака обещанието. Съпругът на Елда бил счетоводител в универсалния магазин на Кефлавик. За зла участ останал след края на работния ден и втората ракета довършила онова, което неточно изстреляната първа не успяла. Елда вече нямаше мъж, нямаше дори какво да погребе.
В гастхуиса не беше особено топло, макар че подземните горещи води се движеха по тръбите с максимална скорост. Тя уви момчето с одеяла и седна до него, докато то прилежно сърбаше лъжица след лъжица. Ларс и Ингар се държаха за ръце и гледаха как Тими яде.
— Да чуем глас от друга звезда… — изрече внезапно Ларс — … щеше да е хубаво.
— Няма гласове — горчиво подхвърли Ингар. — Вече и нашият не се чува. Сега знаем отговора на парадокса на Ферми.
Момчето прекъсна обяда, за да попита какъв е този парадокс, и Хари Малибърт обясни старателно и колкото можа по-просто.