Армагедони (Антология)
Шрифт:
— Има едно особено интересно явление при тези случаи — мълвеше патологът с благ глас, който изпълваше твърде студената зала. Той взе продълговат сив мях. — Фалопиевите тръби. Подути, с променен цвят. Овариумът е разширен, както виждате. И зачервен.
— В историята на болестта й е отбелязана много висока температура — обади се Ейми. — Дали това не е…
— Да, тази температура е причинила смъртта. Заразата обаче е проникнала и в коремната област, предизвикала е допълнителни усложнения.
— Значи е разновидност на този… ъ-ъ, свръхгрип?
— Според мен е така. — Патологът елегантно доразряза корема и показа бъбреците и черния дроб. — Тук също има подуване, но не колкото в половите органи.
Ейми копнееше да се махне оттук. Пренаситеният с миризми
— В каква част от смъртните случаи откривате тези признаци?
— Около три четвърти — отвърна патологът.
— И при жените, и при мъжете ли?
— Да, но при жените са по-изявени.
— Благодаря ви за съдействието.
Ейми им кимна и излезе. Двамата лекари я последваха. На улицата шофьорът й стоеше до колата, имаше и двама войници. Още трима излязоха от голям джип и единият лекар й каза:
— Вие идвате, моля.
Нямаше какво да стори. Никой не гореше от желание да слуша твърденията й, че е под закрилата на споразумението между Замбия и ООН. Придружиха я до ниско широко здание в покрайнините на града. Когато влязоха, тя отбеляза, че прилича на бункер. Вървящият до нея офицер потвърди благо, че е права.
Генерал Мовотубо носеше старателно изгладена полева униформа. Представи й се официално. Покани я да седне в добре обзаведен кабинет без прозорци. Кафе? Много добре. Бисквити? Чудесно.
— И сега какво ще кажете? Че тази болест е създадена от моите врагове.
— Тук съм като представител на ООН…
— Да, да, но истината трябва да види бял свят. Онези от „Ландуокома“ са донесли тук болестта, не е ли така?
— Не знаем как е пренесена тук.
Тя се мъчеше да разгадае променливото изражение по суровото му лице, блеснало от потта на безпокойството.
— Значи не можете да кажете, че не са я пренесли от „Ландуокома“, нали?
Ейми се изправи. Генерал Мовотубо беше по-нисък от нея и тя най-сетне разпозна изражението му — потиснат страх.
— Вижте, ако се свирате тук, няма да се опазите от свръхгрипа. Не и ако подчинените ви непрекъснато влизат и излизат.
— Тогава ще се преместя в провинцията! Хората ще ме разберат. Те ще проумеят, че съм бил принуден от „Ландуокома“.
Тя вече вървеше към вратата.
— Повярвайте, нито аз, нито ООН се интересуваме какво ще говорите пред вашите вестникари. Само ме пуснете.
Пред бункера се бе събрала тълпа. Гъмжилото не се отдръпна, когато Ейми излезе, наложи й се да ги избутва, за да стигне до колата си. Шофьорът седеше вдървено вътре. Но никой не се опита да ги спре. Лицата зад стъклата на прозорците излъчваха ужас, а не ярост.
„ПОДБРАНИ ТЕКСТОВЕ: Анализ на новините
ПРОТИВОРЕЧИВИ РЕАКЦИИ КЪМ РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ЗАРАЗАТА
Праволинейните еколози твърдят: «Неизбежно»(АП)… «Искам да изтъкна — заяви говорителят на „Земята на първо място!“ Джош Лионард, — че само хабим ресурсите си, като се опитваме да спрем стихията. Няма смисъл. Тук, в Севера, разполагаме с развити медицински знания. Големи усилия бяха вложени в изследванията на човешката имунна система, в кърпенето на сърдечносъдовите ни тръбопроводчета и подобни занимания. Но да ги прахосваме в опити да се справим с всяка болест, появила се в Юга, противоречи на дарвинизма и е безполезно. Природата сама поправя грешките си.»… Мнозина в индустриалния Север признават поне пред себе си, че са все по-стъписани от неудържимото умножаване на населението в Юга. Възгледите им са крайни. Те посочват разрастването на мегаградовете, които гъмжат от долнопробни бедни отрепки. Потоп от нелегални имигранти залива границите. В отговор на лишенията южняшките политико-религиозни движения се пенят и кипят, твърде малко от тях са приемливи, погледнати откъм Севера. «Колкото по-упорито Северът си представя човечеството като зло — казва психофилософът Норман Уилс, — толкова по-силно ще става неосъзнатото ни желание да настъпят бедствия.»“
Щом се прибра в хотела, тя се свърза с WorldNet. Безгрижният екран с течни кристали пропъди от главата й виденията на унилите улици отвъд величествените мраморни колони на фоайето.
Ейми не беше особено изненадана. Мрежите бяха претъпкани с подобни приказки. Тод предвиди това преди години. Мислите й се насочиха към него и тя затвори лаптопа.
Той се отби в Южното хранилище на „Биосъхранение“ за следващия комплект инструкции, карти и политически съвети. Комплексът беше огромен — грамадни сивеещи постройки като бункери за фризерните складове и тенекиени бараки за обработката на образците. Гълчавата и шумотевицата откъм останалите части на Каракас стихнаха, когато тръгна по пътеките между сградите. Редици големи цистерни за течен азот. Тръби, автомати за слагане на етикети, припрени работници, дърдорещи на такъв местен диалект на испанския, че Тод едва разбираше по някоя дума.
Във фоайето цяла стена бе посветена на историята на начинанието. Най-отгоре имаше извадка от първата статия на Скот, в която той предлагаше да бъде създадена Библиотека на живота. Всъщност именно така наричаха Северното хранилище, но тук хората се държаха по-сковано и официално.
„Широкообхватна програма за замразяване на видови образци от застрашени екосфери би могла да опази биоразнообразието за последващото му използване от бъдещите поколения. Вземането на образци без изучаването им ще намали разходите драстично. И по-голямата част от работата може да бъде извършена от местни работници. Приблизителната цена на събирането и криогенното съхранение на видовете от тропическите гори, при дял на образците спрямо целия брой 10 към 6, ще бъде около два милиарда долара за цял век. Ще бъде запазена не само ДНК, а много по-пълна информация, която ще позволи с помощта на бъдещи биотехнологии извличането на изчерпателни данни и вероятно дори възраждането на видове, изчезнали в идните времена. Жизненоважно е успоредното осъществяване на ограничена програма за опазване на местната среда, за да бъде възможно влагането на замразените геноми в животни от същия род. Тази обща идея би трябвало да се подложи на обсъждане в цялата научна общност.“
Тод трябваше да почака, докато го приемат. Мотаеше се из фоайето. Откъм коридора към шефските кабинети излезе жена, направи няколко неуверени крачки и се свлече, а папката й тупна на пода. Никой не й се притече на помощ. Секретарките и охранителят се отдръпнаха, обърнаха се бързичко изчезнаха. Тод подкрепи жената, за да се примъкне върху близкото кресло. Тя вече пламтеше цялата и едва говореше. Знаеше, че не може да направи за нея нищо, освен да й донесе чаша вода. Когато се върна с пълната чаша, завари медицински екип. Просто я сложиха на носилка и я отнесоха до микробус без никакви опознавателни знаци. Вероятно само щяха да я откарат в дома й. Той бе дочул, че болниците са препълнени.
Реши да се разсее, като дочете написаното на Почетната стена, както я наричаха. Статии в защита на идеята за „Биосъхранение“. Нобелова награда за Скот. Неохотна подкрепа на повечето биолози, занимаващи се с опазване на природата.
„Положението ни напомня за читател в древната библиотека на Александрия, който тъкмо е започнал да разглежда тази съкровищница и забелязва, че се е подпалила. Едното крило вече е изгоряло, а заради множеството навън никакви огнеборци няма да стигнат навреме. Какво да стори? Няма време да тръгне между рафтовете и да подбере трактат от Аристотел или да реши ще зареже ли списъка с прането на Александър Велики. По-добрата стратегия е да хукне през оцелелите помещения на библиотеката и да хвърля текстове в кошница, като грабва от всеки раздел, за да обхване повече теми. Вероятно е по-мъдро да слага по-малки текстове, за да вземе повече, и накрая да избяга в незнайното бъдеще.“