Армагедони (Антология)
Шрифт:
В следващия град Ейми се добра до телефон и успя да включи модема си. Получи спътникова връзка само след половин час. На връщане по прашните пътища към столицата тя прочете разпечатките.
„Обобщение
Разпространяващата се в момента зараза несъмнено е производна форма на грипа. Известно е, че вирусът на «инфлуенцата» е склонен към «антигенни» отклонения — точкови мутации във външната му белтъчна обвивка, които е възможно да повишат способността му да атакува имунната система на човека. Нови пандемични вируси се появяват през непредсказуеми интервали, обикновено от порядъка на десетилетия,
Ейми вдигна глава, когато се задрусаха през мижави поля. Тук не бяха останали естествени гори или савани. Хората бяха засели всички обработваеми земи. Неутолим апетит, който поглъщаше самата природа.
Никой не се мяркаше наблизо. Свръхгрипът поваляше всекиго на легло за поне три дни с изумителната си заразност, малцина бяха готови веднага да се надигнат и да се върнат на работа в полето. Това щеше да утежни оскъдицата на храна в страната. Първата вълна на болестта щеше да бъде последвана от недохранване. ООН трябваше да се подготви и за този проблем.
„Не е моя грижа“, напомни си тя и закопня за Тод.
Сау Паулу. Петата световна среща на върха, чак сега завърнала се в Южна Америка след първата от доброто старо време през 1992 година. Трябваше да говори за програмата, а после, за Бога, щеше да се разкара оттук.
Когато навлизаше в града с колата, виждаше дребосъци на възраст за детска градина да ровят кравешките лайна в търсене на царевични зърна, които добичетата не са могли да смелят. Обичайният пъстър хаос, подправен със сиво отчаяние. Шайки от недорасли бандитчета, които дори не знаят собствените си фамилни имена. Канавките на пътя в ролята на канализация. Семейства, обитаващи мукавени кашони. Бебета, захвърлени на бунища.
Въобразяваше си, че с мърлявите дънки и тениска няма да се набива на очи, но безизходицата изостря усета. Просяците му налитаха навсякъде. Но вече бе научил номера, с който да отпъжда рояците хлапета, крънкащи бонбони, съмнителните типове с цели куфарчета сребърни накити, жените по светофарите, пробутващи букети рози. Местните хора не позволяваха да им мият предните стъкла, освен ако не поискат, нито казваха „не“ стотина пъти, за да постигнат това. Само изпружваха показалец и бавно го размърдваха наляво-надясно. И досадниците изчезваха като с магия. Тод нямаше представа за значението на жеста, но беше толкова лесен похват, че дори един гринго можеше да го прилага.
Неговата „зона на интереси“ на Срещата на върха се намираше в хаоса от задушни палатки, разпънати в един парк. Тревата беше стъпкана на сивкави плоски стъбълца. И вече се разгорещяваше спор заради делегатите от Севера, които искаха всички да поемат задължение за намаляване с три четвърти употребата на пестициди. Активистите от бедния Юг повече се тревожеха за глада, отколкото за чистите продукти, затова предложението повехна. Това не попречи на никого да подпише прилежно Обета за Земята, който заемаше цяла стена от дебел мътносив картон. В края на краищата документът не обвързваше юридически.
Тод си побъбри надълго и нашироко с типичната тълпа от Севера, представляваща Опазването на природата и Световния фонд за дивите животни, които бяха основните спонсори на „Биосъхранение“. Те се изнервяха от настояването на южняците всички да подпишат „признание за историческия, биологичния и културния дълг“ на Севера пред Юга. Вмъкнаха го в обсъждането, защото допълнителните доводи (естествено изречени на испански, за да не разберат нищо снизходителните северняци) описваха как „“Биосъхранение" нагло нахлува в нашите страни и пробутва модното опазване на околната среда като по-важно от потребностите на хората".
Тод чу това в барче, където поднасяха безалкохолни напитки, докато отпъждаше с ръка мухите. Преди да отговори, дългурест мъж с риза от груб плат се намърда с лакти между северняците.
— Знам кой сте, господин Ръсел. Няма да позволим вашия грабеж със „замяната на дълга“.
„Биосъхранение“ получаваше средства и по някои договори за замяна на дълговете към чуждестранни банки срещу права за опазване на природното богатство и наемане на местни работници. Тод се усмихна на непознатия.
— Всичко вече е договорено, приятелю.
— Самият дълг е бил уреден незаконно! — удари с юмрук по жълтия пластмасов плот на масата мъжът, разливайки кока-кола.
— От собствените ви правителства.
— От вашите наемни престъпници!… А те присвоиха огромни суми.
Тод разпери ръце. Още се усмихваше, макар и с по-голямо усилие.
— Ей, аз не съм банкер.
— Но участвате в заговора за потискането ни! — мигновено избълва мъжът.
— Като опазваме някои видове ли?
— Вие ги изтребвате!
— Да, няколко дни преди вашите сънародници да направят същото.
Още двама мъже и една жена се присъединиха към вбесения непознат. Тод бе седнал с неколцина от Севера и жена от Коста Рика, която работеше във Фонда за защита на околната среда. Той се опита да запази любезен и добродушен тон, но започнаха да го прекъсват, скоро южняците се настроиха за пламенни тиради и разговорът отиде по дяволите. Северняците подбелваха очи, а южняците ги обвиняваха със скорострелни излияния, че са арогантни, нетърпеливи и се дразнят, когато някой не говори английски, освен това са готови да се измъкнат тутакси, щом някой понечи да говори дълго, а имало толкова много за казване.
Тод се отстрани полека от масата. Северняците ръсеха думички като „първични нагласи“ и „пълномощия“, повтаряха до втръсване, че преди изобщо да обсъждат нови субсидии, биха искали да видят поне някаква отчетност. Безпокоеше ги корупцията и стискаха устни, когато чуваха, че трябвало да дават, без да бъдат потисници на духа, които настояват сами да управляват изразходването на средствата.
— Империалиста! — изсъска една бразилка и Тод си тръгна.
Вървя дълго по улиците, осеяни със смърдящ боклук.