Армагедони (Антология)
Шрифт:
— Ейми! Аз съм, Тод!
И тя се появи внезапно, стиснала в ръка малкия си пистолет.
— О, Господи!
Целуна го изведнъж.
— Да не те раниха? — прошепна Тод.
— Не. — Погледът й зашари по струпаната нагоре зеленина. — Стрелях по шофьора на джипа. Улучих го в рамото, за да спре. Нямаше друг начин, онзи Сегуено…
— Пак той! Чудех се какво, по дяволите… Чакай, а по кого стреля после?
— По джипа зад нас.
— Спряха ли?
— Колата е зад завоя, но те се втурнаха след мен.
— А къде беше Сегуено?
— В моя джип.
— Не стреля ли
— Май не…
— Сигурно не е искал.
— Кой е той? Каза ми, че бил от Глобалните специални операции…
— Вероятно има десетина комплекта документи. Да вървим.
Отклониха се от ручея. Край него беше по-лесно да се тича и той бе най-очевидният път за бягство, затова Тод реши да се махнат и да се отдалечат по права линия от бивака. Най-добрата им възможност беше да стигнат до магистралата, до която имаше около пет километра, и да се качат на стоп, преди някой да постави патрули или да спре движението. Ейми знаеше не по-добре от него колко хора са ги подгонили, но щом имаше и втори джип, можеха скоро да докарат подкрепления. Предположи, че в колата разполагат със свястна свързочна апаратура. А в тъмното щяха да се провират няколко часа до магистралата. Времето ще стигне да им затворят всички маршрути за спасение, но въпреки това трябваше да опитат.
Рехавата светлина съвсем избледня. Ейми се задъхваше, според него по-скоро от шока, а не от умората. Личеше й, че не си е отспивала. Оловната нощ се спускаше бързо, когато спряха.
— Той какво ти…
Ейми извади смачкан лист от джоба си.
— Сграбчих го, за да му отвлека вниманието, докато извадя пистолета. — Прихна неочаквано и се закашля. — Стори ми се уплашен. Бях много горда от себе си. Не вярвах, че някога ще си послужа с тази играчка, но когато…
Тод кимаше и се взираше във факса на неговото писмо с подчертани думи тук-там:
„Господи, колко се нуждая от теб! Отгоре на всичко съзнавам, че у мен са се обадили «соковете» — минаха само две седмици, но кога ли ще дойде моментът да си налагам здравомислие? Ей, двама учени, които се бъхтят на косъм от катастрофата, могат да си позволят и малко изкукала ирационалност, нали? Често си представям твоите алабастрови гърди. Жадувам за срещата с теб в дебрите на пищната джунгла, в моята палатка. Спомням си прекрасните ти очи онази вечер в «Бочифани» и броя дните…“
— Той си мислеше, че ме е подхванал хитро. — Ейми се засмя пак, но по-пронизително. И някак крехко. — Може би е очаквал, че ще се прекърша или нещо подобно само като ми покаже, че отдавна е по дирите ни.
Тод виждаше превъзбудата й, която обаче щеше да се изчерпи скоро.
— Според теб с колко хора може да тръгне след нас?
Тя се намръщи.
— Не знам. Кой е той, защо…
Той знаеше, че Ейми скоро ще започне да се тревожи, беше по-добре да заеме мислите й с нещо.
— Предполагам, че е от сигурността на ООН или сродна служба, щом ни е надушил. Не съм сигурен, че знае много.
— Пред мен спомена Специалните операции…
— А на мен каза, че е от „Биосъхранение“, когато се запознахме в Каракас.
— Значи е по петите ни повече от седмица.
Тод изскърца със зъби, опитвайки се да съзре нещо в мастилената джунгла. Нощните птици започваха да се обаждат тихо и въпросително. Никакви други звуци. Къде ли бяха онези?
— Май прекалено сме се набивали на очи.
— Като пренареди Фибоначи в Бочифани ли? Според мен беше много хитро.
Той си призна печално, че отначало мислеше същото. Простичък код — даваш анаграма на математическа редица (лесно е да си спомниш за числата на Фибоначи и по време на теренна работа, всяко е сума от предишните две), а после влагаш истинското съобщение в съответните думи на писмото. Професионалистите в декодирането сигурно се сещат първо за такива схемички. Така му се пада, щом си позволи нагло самодоволство…
— Опитах се да направя съобщенията съвсем мъгляви…
Тя се усмихна уморено със стиснати устни.
— Няма да споря. „Господи, от доста «сокове» ще имам нужда при следващата среща!“ Доста се разбързах, за да имаш вирус-3 за Срещата на върха.
— Извинявай. Прецених, че щамът с по-кратък инкубационен период ще свърши по-добра работа там.
Тя възстанови дишането си и го прегърна.
— Схванах. „Този «свръхгрип» поваля хората с двуседмично закъснение.“ Използвах основната поредица… нали получи писмата ми?
— Че как иначе.
Вече не беше важно. Сърцето й туптеше забързано до гърдите му.
— Аз… носех малко вирус-4.
— Вече е у тях. Все едно.
Тя се поколеба.
— Ние… стигнахме по-далеч, отколкото се надявахме, нали?
— Всичко е свършено. Сега не могат да го спрат.
— Значи край? — зейнаха очите й.
— Още не са ни спипали.
— Как мислиш, дали знаят и за другите?
— Нямам представа.
Вероятно са проследили заразяването, съпоставили са го с пътуващите, съставили са списък на заподозрените. Той и още неколцина имаха съвсем законни задачи, пътуваха надлъж и нашир, можеха да получават замразени проби от вируса, без никой да се усъмни. Ейми беше чудесен свързочен възел за съобщенията, кодирани и вмъкнати в докладите й. Всичко бе просто за разгадаване, щом веднъж някой се досетеше, че за толкова бързото разпространение на разновидности от вируса е необходима усърдна международна група.
— Значи сигурно са заловили Естър и Клайд.
— По дяволите!
Тя го прегърна още по-невъздържано.
Последните отблясъци на деня обвиваха с мътно сияние влажната плетеница от лиани и листа. Някакво шумолене го накара да настръхне. Долови мярналата се сянка навреме, за да се обърне.
Нахвърли му се едър мъжага с късоцевна пушка в ръцете. Тод бутна Ейми настрани, а мъжагата замахна с оръжието, сякаш държеше тояга. Тод отскочи и заби юмрук в шията му. Сблъскаха се. Тласъкът го отхвърли в гъстите папрати. Затъркаляха се, удряха се с лакти.
Заедно се блъснаха в дърво. Тод докопа косата на мъжа. Прасна главата му във варовичен къс, щръкнал от гъстия слой опадали листа. Онзи изстена и се отпусна.
Тод се надигна да огледа къде е Ейми и някой го събори изотзад. Въздухът изфуча от дробовете му и когато се претърколи на гръб, видя двама. Единият държеше Ейми. Другият беше Сегуено, който му подвикна:
— Безсмислено е да упорствате.
— Помислих, че ни нападнаха местни бандити.
Защо пък да не опитва докрай?…