Белият гущер
Шрифт:
На десет години Неси беше вече студент и приличаше на студент. Имаше висока фигура, силно и умно лице. Би бил просто безукорен и несравним, ако не беше толкова непроницаем, почти стъклен погледът на лазурносините му очи. Изглеждаше така съвършен, че наистина приличаше на изкуствено човешко творение. Жените се въртяха около него като мухи, привлечени не само от неговата външност, но и от странната му съдба. И Неси им отделяше достатъчно време, без да им обръща някакво особено внимание. Наистина бе закъснял малко с тия връзки — по законите на своето вътрешно развитие, естествено. Отдавна бе завършил своя пубертет, а все още не се отлепваше от книгите, жените по-скоро го дразнеха със своето натрапчиво, неестествено
Само бащата на Неси не бе на това мнение. Той бе отвратен от сина си, както и от всичко друго, което правеше. Може би за него това бе станало чисто и просто комплекс. А може би по-дълбоко от всичко друго нарушаваше неговите представи за поведение и морал, за инстинкти и за характер. Отначало той сякаш не обръщаше внимание на доста безцеремонното поведение на сина си. Изглеждаше по-скоро доволен. След смъртта на Корнелия всичко лошо у Неси го удовлетворяваше, изпълваше го със скрито злорадство. Но това като че ли беше по-скоро защитна реакция, отколкото естествено чувство. Той се бе отрекъл от своя син пред трупа на жена си и в името на нейната памет искаше да удържи своята дума.
Бяха изминали почти седем години от смъртта на жена му. Той не я беше забравил и знаеше, че ще я помни до последния си дъх. Дори нещо повече — сега мъката, макар и не така силна, бе много по-дълбока и по-безизходна, отколкото през първите месеци. И за пръв път в живота си той почувствува смисъла на тая страшна дума, която хората наричат душевно страдание. Смяташе я малко измислена, самовнушение може би. Сега той проникна до дъното й — бе по-силна от отчаянието и болката, от безсмислицата и безнадеждността. Може би нейното истинско име беше непоносима пустота.
С течение на годините у него, разбира се, изчезна чувството, че истинската причина за нейната смърт е Неси. Не, самата тя носеше страданието в себе си, то я погуби. И все пак странеше от сина си, държеше се с него така, сякаш в дома му живееше сянка. Не го лишаваше от нищо освен от своето внимание. Най-страшното беше, че Неси като че ли намираше естествено това поведение. Или — най-малкото — то му бе по-удобно от всяко друго. Между тях настъпи пълен мир като между насекомите, които нито се забелязват, нито си пречат. Алекси остана съвсем сам в пустотата си. Сега вече и неговата собствена работа не го интересуваше. Но по някаква странна ирония на съдбата това му донесе повече успехи, отколкото болните му амбиции преди десетина години. Много наскоро той бе назначен заместник-директор на института със сериозни изгледи да стане и титуляр.
Новото, съвсем неочаквано поведение на Неси като че ли го събуди от някакво дълбоко вцепенение. Отначало той просто не забелязваше какво става в неговия тих, почти необитаем дом. Нищо особено не ставаше — започнаха да идват момичета. И не едно или две, просто момичета, цял легион, както скоро започна да му се струва. Отначало се мъчеше да запомни лицата им, дрехите им, фигурите им с надежда, че все пак не са толкова много. И никога не можа да установи точната истина. Там е работата, че в неговите очи те си приличаха като тухлите или кебапчетата. Всички биха много едри, месести, с нахални лица, тропаха тежко с масивните си крака, нито поглеждаха, нито поздравяваха, сякаш изобщо не го забелязваха, че живее в тоя нещастен дом. И дрехите им бяха еднакви — най-често безобразни широки панталони или джинси, в които приличаха на добре натъпкани парчета салам, обувки с дървени токове, якета — само дебелите им задници подсказваха, че са момичета. През тия седем години Алекси бе живял като насън и сега, смаян, наблюдаваше странните промени в живота. Такива ли бяха всъщност съвременните млади момичета? Или просто такъв вкус имаше неговият син? Второто обяснение му се виждаше много по-правдоподобно. Тоя тип студени и рационални хора навярно имат нужда от по-силни възбудители.
Но повече от всичко друго го поразяваше равнодушието, с което Неси се занимаваше със своето сексуално всекидневие. Разбира се, Алекси не знаеше как той се държи със своите многобройни приятелки насаме. Но по телефона Неси разговаряше с тях много сухо и делово, приемаше срещи или отказваше категорично и кратко, без да споменава имена, без да търси извинения или оправдания, без да изтърве нито една интимна дума. Със същото делово изражение ги въвеждаше в стаята си, когато те му позвъняха на вратата, а понякога въвеждаше по две и по три. Никога не им се усмихваше. Никога не ги изпращаше повече от прага на своя дом, макар че някои от тях закъсняваха до полунощ. Не бе забелязал никога да ги почерпи с нещо, дори с най-обикновена лимонада, дори с чаша вода.
Постепенно Алекси започна да се дразни. Той дори не разбираше колко това е спасително за самия него. Всичко, което може да измести пустотата, е хубаво и добро, дори разочарованието, обидата и унижението. А тия само го дразнеха, това бе всичко. А дали наистина на света не се бе извършило това, което някои наричаха сексуална революция? Не, глупости, каква сексуална революция? Може ли да се нарича революция нахалството, безочливостта, вопиещото безсрамие? В никакъв аспект това не можеше да се нарече ни свобода, ни нравственост. А за някакво истинско човешко чувство като че ли дума не можеше и да става.
Веднъж Алекси загуби съвсем търпение. И когато веднъж през хола му като тромави крачещи екскаватори минаха две момичета и изчезнаха зад вратата, той не можа да се стърпи.
— Почакай малко! — спря той сина си.
Неси наистина спря, погледът издаваше вътрешното му отегчение.
— Какви са тия момичета, които се мъкнат тук? — запита Алекси враждебно.
— Мои приятелки — отвърна Неси.
— А какво разбираш под тия думи?
— Това, което всички разбират.
Алекси едва не изръмжа вътрешно. Много му се искаше да залепи в тоя миг една хубава плесница на това надменно красиво лице.
— Слушай, аз не съм никакъв старомоден дурак — каза той с едва прикрито раздразнение. — Много добре знам какво значи младежка дружба. И докъде тя може да стигне — добави той иронично. — Но това, което виждам тук, ми прилича повече на разврат, ако ти е известен, разбира се, смисълът на тая дума.
— Не, не ми е известен — отвърна сухо Неси. — Аз не правя нищо повече от това, което правят хората и животните.
— А какви са тия сюрии момичета? Това нормално ли е?
— Мисля, че е съвсем нормално — отвърна Неси. — Не само нормално, но и разумно. В едно свободно общество и тия отношения трябва да бъдат съвършено свободни.
— Свободни не значи разпасани. Човекът не е животно.
— Знам, че не е! — отвърна с досада Неси. — И точно за това. Там, където липсват инстинктите, нали нещо трябва да ги замести. А за хората няма по-добър стимул от разнообразието. Или поне аз не познавам такъв!
Алекси неволно се понамръщи. До тоя момент дори не подозираше, че момчето може да има някакво вътрешно оправдание.
— А тебе известно ли ти е докъде води това разнообразие? — До пълно еднообразие, до мъртвило.
— Да, знам — отвърна Неси. — Важното е да изминеш пътя — по-къс или по-дълъг, все едно. И след това ставаш напълно свободен.