Белият гущер

Вежинов Павел

За миг на лекаря се стори, че Неси го погледна насмешливо.

— Да, разбира се! — отвърна той. — И може би точно в това се коренят всичките ми беди.

— Предполагам, че ще направите самопризнание, което рязко ще влоши сегашното ви положение.

— Точно така — кимна Неси.

Главният лекар пое шумно въздух през ноздрите си.

— Защо? За да се отървете от тоя дом?

— Ще

скрия от вас истинските мотиви. Но по принцип всеки човек трябва да бъде там, където му е мястото.

— Страхувам се, че ще сбъркате! — каза главният лекар. — Тоя ненормален дом е единственият, в който можете да живеете нормално. Аз просто ще ви създам условията на един малък научен кабинет.

— Безсмислено и ненужно — отвърна кратко Неси.

— Но защо, за бога? — едва не изохка грамадният човек. — Проява на съвест?… За вашия ум, който трезво може да прецени всичко?

— Човек и съвест са две равнозначни понятия. Като любовта и красотата. Разбира се, друг е въпросът дали изобщо ги притежавам. Но дори и да е тъй, кима нямам право да се стремя към тях?

— Вие наистина сте луд! — каза горчиво лекарят. — Имате ли предвид, че аз съм в състояние да оспоря всяко ваше заявление?

— Това е не само ваше право, това е и ваше задължение! — отвърна Неси.

Съдебният следовател пристигна с неочаквана бързина. Имаше вид на млада, възглупава хрътка, която внезапно и за себе си е попаднала на следа. Беше облечен в износен тъмен шлифер, който през цялото време не съблече. Неси го погледна намръщено, после каза:

— Страхувам се, че аз съм отговорен за смъртта на Кирил Игнатов.

Следователят дори не трепна. Той дълго бе премислял тоя вариант, в себе си бе почти сигурен във вината на Неси.

— Какво значи „страхувам се“? — попита той сдържано. — Не може ли малко по-точно?

— Не може, за съжаление! — отвърна сухо Неси. — и в тоя случай ми се губи нещо от паметта. Но сега знам със сигурност, че сме били заедно на покрива. Все по-настойчиво ми се мяркат отделни сцени…

Неси млъкна. Следователят го наблюдаваше със затаено напрежение през своите слаби очила.

— Това ли е всичко, което имате да ми кажете?

— Не, разбира се. И все пак не съм сигурен в себе си. И за това, което казах досега, и за всичко

останало… Бих ви помолил да посетим още веднъж терасата. В същия час и при същите обстоятелства. Може би обстановката ще ми подскаже нещо.

— Добре, съгласен съм — отвърна кратко следователят.

Взеха го на другия ден в мощна кола със спуснати тъмносини перденца. Главният лекар го изпрати дотам гологлав и необлечен. Денят беше студен, готвеше се да вали, неизвестно какво — дъжд или сняг. Двамата спряха пред лимузината, лекарят зъзнеше. Неси едва забележимо му се усмихна, за да го окуражи може би.

— Сбогом, докторе! — каза той ясно.

— Сбогом, нещастни човече!…

… И ето че Неси се появи отново на черния покрив. Нощта бе много студена, небето тежко се мъкнеше, изподрано и дрипаво, като оскубано от ноктите на огромен звяр. Може би някъде зад облаците светеше луна, защото на хоризонта морето изглеждаше бяло, твърдо и остро като лезвие на сабя. Духаше огромен и силен вятър, така плътен, сякаш излизаше от някаква гигантска тръба, с искрици лед в студените си струи. Неси стоеше прав пред своята смълчана охрана, пред следователя, изпълнен с неясен страх. Стоеше прав, гледаше към небето. Нищо не мислеше, не търсеше никакъв спомен, никакво оправдание. Поне нощта бе истинска, силна, трагична, не е толкова страшно да загине човек в такава нощ. Той изтича с няколко неочаквани крачки до перваза, стъпи до него и със страшен вик се хвърли в бездната. И летеше там, безпаметен и искрящ, като падащ метеор, обгърнат от своите бели пламъци, готов всеки миг да се стопи и изчезне. Но все още живееше, все още имаше човешка свяст. И знаеше, че там някъде долу, на края на бездната, го чакаше бялото, с очи, изкълвани от гарваните, лице на жена му.

Сканиране, разпознаване и редакция: goblin, 2007

Публикация:

Павел Вежинов

БЕЛИЯТ ГУЩЕР

Издателство „Български писател“

София, 1987

Свалено от „Моята библиотека“

Последна редакция: 2007-05-14 12:58:40