Белият гущер

Вежинов Павел

— Неси, Неси! — каза горчиво Фани. — Моето беше поне съвсем безвредно.

— Не беше безвредно! — възрази Неси сухо.

— Може би. Но не беше и страшно. А ти събуди в себе си някакъв звяр! Ужасен звяр! — добави тя отчаяно.

Неси сякаш не я чу. Остана известно време неподвижен и безизразен, после каза:

— Ето че и ти не ме разбираш!… Аз просто исках да бъда като другите — щастлив и нещастен, груб и нежен, добър и лош. Това не е ли мое право?

— Да, миличък, да…

— А отде да знам, че ще събудя звяр у себе си? Нито съм го създавал, нито

съм подозирал съществуването му. Просто съм искал да събудя човека в себе си.

— Събуди ли го?

— Не, Фани! — отвърна Неси. — И все пак не съм същият… Сега поне знам какво ми е липсвало.

— А ако все пак някой ден това се случи?

— Не бива! възкликна Неси. Сега не бих могъл да го понеса.

Те мълчаха известно време. Фани гледаше с втренчен, нетрепкащ поглед през прозореца. Не виждаше нищо. Нямаше какво да се гледа. Само вятърът все така превиваше леко далечните върхове на дърветата.

— Искам да направя нещо за теб, Неси. Колкото и да е дребно. Искам да ти помогна!

Нещо особено се мярна в ясните очи на младежа. Някаква доброта може би.

— Аз те разбирам! — каза той. — Всъщност ти искаш да помогнеш на себе си.

Но Фани сякаш не го чу.

— Колкото и да е дребно, то ще ме направи щастлива!

— Страхувам се, че вече нямам нужда от нищо! — отвърна той.

— Помисли, Неси. Главният лекар ми е пръв братовчед. Той ще се погрижи да живееш при човешки условия.

— Благодаря. Ето сега можеш да бъдеш щастлива.

Но Фани не беше щастлива. А когато си тръгна — беше дълбоко нещастна. Но тя никога не разбра, че това е най-хубавото, което Неси може да направи за нея. Най-човешкото.

Минаха още няколко дни, положението на Неси изглеждаше силно влошено. Лежеше непрекъснато, мълчеше, не се докосваше до яденето. Отслабна много, като че ли някаква острота се появи в ясните му очи. Но след тая неочаквана криза той внезапно се оживи, за пръв път от много дни се нахрани охотно, с някакъв неосъзнат апетит. После помоли да повикат баща му. Главният лекар се поколеба. Очевидно тия визити, колкото и да бяха добронамерени, не носеха нищо хубаво на пациента му. Той вдигна рамене и все пак се съгласи. Беше обещал на Фани да се държи човешки. Но нима човек може да прецени винаги какви са постъпките му?

Срещата се състоя на другия ден. Когато Неси зърна баща си, едва не спря на прага. Едва не се върна назад. Все пак влезе храбро, мълчаливо се изправи пред разгромения си баща. В тоя миг не съзнаваше, че устните му едва доловимо потреперват. Баща му изглеждаше съвсем побелял, нещо завинаги погасено се съзираше в зрящите му до вчера очи. Седеше на своя корав стол, дори не помръдваше. После очите му бавно се съживиха. Сега двамата седяха един срещу друг като осъдени. Може би като осъдени да останат завинаги без присъда.

— Как си, татко? — запита с мъка Неси.

— Нищо, мойто момче.

— Как върви твоята работа?

Алекси преглътна сухо, после каза:

— Не работя вече… Пенсионирах се.

— Да, да, разбирам — кимна Неси. — Срам те е да гледаш хората в очите.

— Откъде тая мисъл? — погледна

го втренчено баща му.

— Прав си да питаш! — отвърна горчиво Неси. — Тая мисъл е човешка все пак. Трудно може да се вмести в кутията на един биологичен робот.

Стана нещо неочаквано, баща му сякаш се преобрази.

— Да избиеш тая мисъл от главата си! — каза той остро. — Нямам причини да се срамувам за тебе… Защото за всичко съм виновен аз.

— Ти? — трепна Неси.

— Да, само аз. Моята глупост по-точно. Или моите болни амбиции.

И той задавено, почти нечленоразделно, като лай, му разказа за експеримента, който бе провел със самия себе си. Експеримент с радиоактивни изотопи върху своите семенни клетки. По една изобретена от самия него проста, но ефикасна система, както се изрази. С надежда да предизвика оная мутация, която вече латентно се е натрупала у човека през последните хилядолетия. И понеже не е имал право да провери системата спрямо друг жив човек, той…

Сега вече Неси едва го слушаше. Както в най-добрите бляскави времена, умът му работеше с невероятна бързина. После се чу неумолимото — щрак! — и резултатът беше готов. И когато най-сетне баща му млъкна, Неси каза:

— Слушай, татко, товариш се със съвсем ненужна вина. Това, което се случи с мен, може да се случи с всички. Зависи по какъв път ще тръгнат хората.

Баща му го погледна поразен. После сякаш някаква гъста и лепкава горчивина се разля по лицето му.

— И ти ме смяташ за некадърник! — каза той. — Който дори една идиотщина не е в състояние да измисли.

— Не е така!

— И все пак разбери, че аз ти казвам истината!… Колкото и да е ужасна за мен.

— Татко, тая истина не може да поправи нещата.

— Може! — възкликна Алекси. — Аз вече съм измислил как!… И по какъв начин… Няма да те оставя в тая отвратителна лудница.

— За мен всяка лудница е тясна! — отвърна странно Неси.

Не, не можеше да се разбере с баща си, нямаше начин. Старецът се бе затворил в себе си, в своите налудничави идеи, в терзанията, от които не можеше да намери изход. Най-сетне успя да го изпрати, все така съсипан, но изпълнен с някаква вътрешна ярост. Тя се бе родила тук, в мрачните коридори на тоя дом, той вече знаеше, че никога няма да се примири с участта на сина си. Каквото и да стане, каквито и пречки да срещне по пътя си, той ще ги преодолее. Самата мисъл за борбата, която му предстоеше, изведнъж направи крачките му по-твърди и решителни.

На другия ден Неси поиска да направи заявление пред съдебния следовател. След един час го повика при себе си главният лекар. Грамадният човек, с начала на слонски прираст, любезно го покани да седне, после сам той внимателно се отпусна на стола си. Очите му бяха студени и малко втренчени. Неси отдавна бе забелязал, че някакъв подобен, втренчен поглед имат мнозина от обитателите на тоя дом. Но гласът му ба мек, тихичък, съвсем неочаквано мелодичен за тая груба грамада от месо.

— Аз знам, че сега сте съвсем нормален! — започна той. — И все пак ще ви запитам — обмислихте ли добре вашето заявление?