Белият гущер

Вежинов Павел

Както при всяко престъпление, за тоя случай бяха изготвени купища документи. Безсмислено е да се спираме на тях, те ще ни кажат твърде малко освен лекарската експертиза, която ще хвърли нова светлина върху случая. Все пак ще споменем, че след арестуването Анастас Алексиев е бил изолиран в единична килия. Не е бил подложен веднага на разпит, защото цялото му състояние подсказвало, че не е годен да дава разумни отговори. Цели четири часа той оставал в неизменна поза — „застанал в ступорно състояние, с вдигнати ръце, сякаш се готви да хвърли нещо“, ако трябва да цитираме точно експертизата. „Напълно бездвижен. Не говори (мутизъм). Данни за катонно състояние“ — това са първите констатации на психиатрите.

През следните два дни положението

му останало почти същото, макар че почнал да се движи и да приема малко храна. Но отново изпадал в „ступорни пози, прав или седнал. Секретът на носа му увиснал, без да го бърше, изсъхвал. Мълчи непрекъснато, не отговаря“. На третия ден се вкопчил здраво в ръкава на милиционера, който му носел храна, като удавник, който се мъчел да се залови за нещо. „Силата му беше нечовешка!“ — обяснил по-късно милиционерът.

В крайна сметка заключението на медицинската експертиза беше доста категорично: „Състоянието отговаря на динамиката на ендогенна психоза от шизофренния кръг.“ В прокуратурата се усъмниха сериозно в тая диагноза. Главното съмнение идваше от това, че до престъпното деяние Анастас е бил повече от нормален — „съвсем уравновесен, коректен, крайно стабилен, неспособен за възбуди и за каквито и да е извънмерни и извънправни деяния“. Да, точно така, съгласяваха се психиатрите. Психозата го е настигнала, както лятната буря настига по пътищата безгрижния пътник. И се позоваваха на смъртта на майка му като обременяващ наследствеността фактор. И особено на крайно ускорените темпове на неговата акселерация, „която е в състояние да причини сериозни смущения в психическия живот на младия индивид и да привнесе в него опасни патогенни изменения“. Така или иначе, медицинската експертиза бе уважена, Анастас не бе подведен под съдебна отговорност за убийствата, тъй като те са били извършени в състояние на невменяемост. Той незабавно бе преместен от ареста в специално болнично заведение, което на обикновен език наричаме лудница.

Но още преди да бъде изпратен там, Неси постепенно дойде в състояние, което и най-прецизният психиатър би приел като съвсем нормално. Той бе извикан два пъти на дълъг и подробен разпит при следователя с известна практика по деяния, извършени в невменяемо състояние. На въпросите Анастас отговаряше разумно и логично, без никакъв опит да се отклонява от тях или с нещо да се оправдава. Но на всички въпроси, които трябваше да изяснят какви са били мотивите на неговото нечовешко нападение, той просто не беше в състояние да отговори. Ревност, предизвикателство, обида? Не, не!… В никакъв случай!… Всъщност не помнеше, не беше сигурен. С момичето се виждал за втори път, с нейния убит приятел — за първи. И да е имало нещо подобно, то се е родило в мига, силно хипертрофирано. Но той наистина не го помни. Защо е нападнал приятеля на Рени точно когато са танцували? Защо не преди това? Защо не след това? Може би е забелязал в поведението им нещо особено?

— Да, разбрах, че те се обичат! — припомни си Анастас.

— И това е възбудило у вас ревност?

Но Неси не помнеше, макар че, обективно взето, бе в негов интерес да признае нещо подобно. Именно тогава следователят бе задал своя най-важен въпрос, който трябваше да реши всичко:

— Вие твърдите, че преди да отидете на рождения ден, сте били или поне сте се чувствували съвсем нормален?

— Да! — потвърди категорично Неси. — Може би бях само малко напрегнат и неспокоен.

— Във всеки случай всичко знаете и всичко помните?

— Поне до момента, в който попаднах в квартирата. Или малко преди това.

— Помните ли кога сте взели финския нож?

— Да, помня, разбира се.

— Тогава обяснете ми защо взехте ножа? И изобщо защо се въоръжихте, преди да отидете на рождения ден…

Неси мълчеше.

— На рожден ден се носят цветя, а не ръждясали ножове.

— На тоя въпрос ми е трудно да отговоря! — отвърна Неси. — Но в мен по някакъв необясним начин се вмъкна мисълта, че нещо застрашава

Рени… Че трябва да й се притека на помощ в случай на нужда.

Именно на тая част на протокола особено много наблягаха психиатрите, когато доказваха, че психозата всъщност е почнала по-рано. Всеки знае, че ендогенните психози започват с подозрителност и мании за преследване. Знаеше го и следователят, но беше длъжен да продължи по същата посока.

— Съгласете се, но това не е никакво обяснение! — каза той.

— Тя беше в опасност! — малко раздразнено отвърна Неси.

— В каква опасност?

— Не знам… Може би се страхувах да не я отвлече реката.

— Коя река?

Но Неси замълча, не отговори. Това бе всъщност единственият въпрос, на който не бе отговорил.

Това е всъщност най-важната част от многообемното следствено дело. Имаше освен това много снимки, скици, свидетелски показания. Оцелелите младежи твърдяха без никакъв лош умисъл, че Неси им се видял „малко особен“, че се „оглеждал подозрително“, сякаш търсел някакъв определен враждебен човек в компанията. Всъщност това е всичко. Така че спокойно можем да се върнем към историята такава, каквато ние я знаем, въз основа на нашите данни и наблюдения. И въз основа на нашите опити да проникнем в същността на проблема. Защото фактът, че в момента на извършване на престъплението Неси е бил невменяем, т.е. луд, не прави цялата тая история случайна или безсмислена. Защо в момента на психозата Неси не е брал рози например? Защо не е възседнал коня на Царя Освободител? Защо не е започнал да крещи оттам, че е гений. Или презрително да е плювал върху минувачите. Защо е убил!… Ето на тоя въпрос трябва да отговорим.

Както вече казахме, в лудницата Неси постепенно се възстанови. Но тук медицинските наблюдения няма да ни бъдат полезни. Ще споменен само, че отначало Неси отказвал всякакви срещи с външни хора. Не пожелал да се види с баща си, отказал и на Фани. На шестнайсетия ден от постъпването му в лудницата тя го потърсила втори път. И ето че тогава Неси най-неочаквано се съгласил.

Срещата се състоя в кабинета на главния лекар, всъщност доста мизерен, каквито са, кажи-речи, всички кабинети от тоя род. Първа дойде Фани, не седна, остана права, дълбоко изтръпнала в себе си, но пълна с решителност. Огледа се с отвращение, дълбоко съзнаваше, че не бива да се докосва до нито един от тия овехтели предмети, колкото и да изглеждаха стерилно чисти. Ако някога сте ходили в лудница, навярно сте забелязали, че и вие сте се пазели от вещите, сякаш са заразни. Толкова голям и необясним е страхът на хората от психическите заболявания. Не са прави, разбира се. Това сме пак ние, хората, само че в друг разрез, с друга логика и други измерения. Но Фани зъзнеше вътрешно. За кураж погледна към прозореца, но и тая гледка с нищо не я поощри. Денят бе есенен, сив, само в далечината се виждаха няколко пожълтели дървета с превити от вятъра върхове.

Точно тогава въведоха Неси. Изглеждаше доста отслабнал, бледен и тъжен. Само погледът му бе все така спокоен и ясен, сякаш не бяха се струпали толкова страшни беди на главата му. Дори дрехите му бяха много прилични, дори изискани, ако не се смята липсата на колан и връзка. Те се гледаха дълго, без да помръднат, после Фани запита:

— Кажи ми, Неси, приятно ли ти е, че ме виждаш?

— Да, Фани! — отвърна Неси.

Фани усети искреността в тона му, в миг като че ли някаква сълза блесна в очите й.

— Благодаря ти! — каза, тя тихо. — Да седнем, Неси!

Двамата седнаха, доста близко един срещу друг на двата корави лекарски стола.

— Кажи ми защо го направи, Неси?

Той едва доловимо трепна.

— Ти единствена на тоя свят знаеш!

— Вярно е — каза Фани сломено. — Аз ли ти го подсказах?

— Не, успокой се. Ако за това си дошла.

— Кажи ми го още веднъж! — каза тя горещо. — Много те моля!

— Това, което ти ми предложи, не беше човешко, Фани… А аз навярно съм искал да събудя човешкото в себе си.