Белият гущер
Шрифт:
Водата съвсем ненадейно нахлу в тяхната малка пещера на третия ден призори. Усетиха я едва когато внезапно ги заля с острите си студени струи, сякаш ги пронизаха стотици кремъци. Спуснаха се към изхода, но беше късно. Бориха се със страшната вода до пълно изтощение, мъчиха се да стигнат до брега. Макар че я държеше здраво с яката си ръка, бесните води я изскубнаха от него, той видя само за мигновение как светлото петно на лицето и изчезна сред вълните. Това бе всичко. Как сам стигна до брега, вече не помнеше.
Най-напред видя гарваните, които я кълвяха със своите едри, груби клюнове. Видя и двата орли самотници, които напразно се мъчеха да ги разпъдят. Избърса с грамадните си шепи нейното кално лице. Позна го в миг, макар че очите
… И се събуди на стола си, все още изпълнен с остра нечовешка мъка. Сега бе отново в стаята, а древната мъка в него бе така жива, сякаш току-що се бе родила. Сега с все сила му се искаше да задържи тоя човешки и нечовешки миг в себе си, да го запомни, преди да е изчезнал завинаги. И все пак изчезна просто за мигновения, невероятно беше, че толкова силно нещо може да се разнесе за мигове. Той все още седеше на стола си, изпълнен с истинско човешко изумление. Излизаше, че всичко, писано в книгите, е истинско, много по-истинско от живота му. От всеки живот. Погледна часовника си — бе спал точно седем минути. Седем страшни минути, в които бе преживял цял един живот. И го бе побрал в себе си така, както неговият ум побираше цяла галактика, всички галактики, вселената, повече от вселената.
Тая сутрин той не отиде никъде. Легна облечен в непокътнатия креват и лежа тъй, докато усети слабо движение из къщата. Неговият баща се бе събудил и навярно се готвеше да отиде на работа. Тогава той стана, уми се, без да помни и знае, после отиде в хола. Баща му беше там, преглеждаше сутрешния вестник. Неси се изправи пред него, лицето му бе съвсем неподвижно.
— Татко, ти имаше един фински нож! — каза той. Алекси трепна. Просто не знаеше кога за последен път Неси го бе наричал „татко“.
— Какъв нож? — запита той объркан.
— Тоя, с който отряза шнура! — отвърна строго Неси.
Алекси изтръпна. Той наистина бе отрязал шнура, на който се бе обесила жена му, със своя стар туристически нож.
— Не знам, захвърлил съм го някъде — отвърна той. — В килера може би. За какво ти е? — попита той внезапно.
— За нищо. Просто питам.
Днес беше сряда. През цялата нощ той бе мислил за тоя ден. И сега отново го премисляше след съня си. След съня всичко му се виждаше много по-различно. Много по-човешко и страшно, макар човешкото да бе излетяло още в първите мигове. Трябваше да си го възвърне някак. Трябваше отново да го спечели. И точно в седем часа той позвъни на момичето. Нарочно бе закъснял с цял час, за да даде възможност да се съберат всички. Рени му отвори, вече развеселена, ласкаво го поведе за лакътя. Мъчеше се в тоя миг да намери нещо в нея от лицето с изкълваните очи. От мъртвото лице. Но не намираше. Това беше весело, всекидневно, чуждо. Това беше доволно. И все пак по някакъв непонятен начин му бе близко и вътрешно.
Стаята бе претъпкана с младежи. Бяха насядали кой където намери, повечето по самия под, по жълтите и сини провинциални възглавнички, везани и бродирани, най-щастливите — на леглото. Имаше само един празен стол, навярно нейния.
— Ти ще седиш тука! — каза тя. — Защото си мой специален гост. Сега ще ти донеса чаша.
И изхвръкна от стаята със своята нова рокличка. Неси предпазливо се огледа. Дали нямаше тук някой скрит агент? Навярно нямаше, всички бяха почти деца. А кой знае, може би има и деца агенти и агенти жени, никога не се бе интересувал от тия работи. Момичетата и момчетата продължаваха да се кискат безгрижно, никой не го поглеждаше. И все пак го поглеждаше един. Дали не е той? Но кой?… Изведнъж това просто се смля в ума му. Кой е той? За кого става дума. Имаше и чужденци между гостите, две малки виетнамки, деликатни като най-ранните пролетни минзухарчета. Едната от тях трябваше да загине. Имаше един перуанец, много пламенен, смесваше в бурен поток славянски и испански думи, кръглите му като на птица очи светеха. И той трябваше да загине. И други трябваше да загинат, но сега все още се веселяха. Рени най-сетне пристигна с млечнобяла хартиена чашка, от тия, които ги пълнят със сладолед. Беше до половината налята с някаква течност.
— Това е ром! — каза тя. — Никога не съм пила ром. Ти пиеш ли?
— Пия — отвърна Неси. — Не много…
— Казват, че бил хубав.
— Кой е твоят приятел?
— Ще разбереш! — каза тя. — Скоро ще разбереш…
Но той разбра това едва когато започнаха да танцуват. Преди тоя танц му се струваше, че всеки може да бъде той. Танцуваха само двамата, под акомпанимента на китара, другите само ритмично им пляскаха. Неси едва повярва на очите си. Преди всичко момчето му се видя много дребно, може би по-дребно от самата Рени. Косата му бе силно къдрава и бухнала като на жена. Да, точно като на жена бе бухнала африканската му коса. Лицето му бе много мургаво, без никаква руменинка, изглеждаше интелигентно и чувствително. Много умело виеше лекото си гъвкаво тяло, всички гледаха него, а не Рени, макар че и тя бе много гъвкава. Все пак не бе гъвкава като него, тоя младеж превъзхождаше всички младежи в стаята, изобщо всички… може би…
Неси веднага разбра, че двамата се обичаха. Гледаха се със светнали очи, почти алчно, с истинско вътрешно наслаждение. Китарата звънтеше, все по-гръмко пляскаха с ръце около тях, перуанецът крещеше нещо неистово на испански. Той още не знаеше, че живее последните си минути. Но и Неси не знаеше това. Всъщност в тоя миг той нищо не знаеше. Той просто бръкна в джоба си, извади оттам финския нож в стана. Това бе последното, което ясно си спомняше. Всичко друго бе кръв, писъци, небитие.
5
Градът изтръпна от страшната новина. Тая древна страна наистина бе преживяла през своята дълга и страшна история много войни, кланета и кръв. Тя бе свикнала с кръвта. Но това, което се бе случило през тоя спокоен и мирен ден, в една обикновена младежка компания, бе не само страшно, то бе просто необяснимо. И зловещо като поличба. Защото като че ли нямаше причини и затова не можеше да има и обяснения. Анастас просто се бе нахвърлил със своя ръждясал фински нож върху непознатите хора. Бе убил трима души и тежко бе наранил неколцина. След страшна борба момчетата най-сетне бяха успели да го повалят на пода и да го вържат здраво с коланите си. Когато пристигна линейката на „Бърза помощ“, лекарите спряха стъписани на прага. Макар че през своята дълга лекарска практика бяха видели много кръв и страдания, това надминаваше всичко. Просто нямаше незасегнат човек. Но някои от тях като че ли не съзнаваха това или просто не му обръщаха внимание — бяха така покрусени от неочакваното и нечовешко нападение, точно в разгара на веселбата.
Макар че по тоя случай в пресата излезе кратко съобщение, градът бе залят от уплаха и слухове. Какво всъщност бе станало? Защо бе станало? Просто никой не искаше да повярва, че такова нещо може да се случи у нас. Но хората бързо се успокоиха. Странната биография на Анастас Алексиев като че ли обясняваше всичко. От човек, който не се е родил като другите, може да се очаква всичко. Само учените мъже, които все още наблюдаваха Неси, бяха покрусени. Те единствени знаеха, че Неси не е ненормален, че по всички техни норми за поведение, изработени от разума и практиката, даже е свръхнормален. И какво всъщност е нормално? Акселерацията ненормално явление ли е? Очевидно не е, щом е предизвикана от обективни и трайно съществуващи причини. То е по-скоро предизвестие за нов вид съществуване на човека.