Белият гущер
Шрифт:
— Моля да ми простите, приятели, но мисля да отида с тях! — каза Кавендиш. — Нали нямате нищо против?
— Къде с тях? — попита Кирил сдържано.
— Предложиха да се изкъпем… По шведски, разбира се, в адамово облекло.
— Не рискувате ли излишно, сър? — запита Неси раздразнено.
— Не, млади момко! — отвърна е достойнство Кавендиш. — Не изглеждам така зле, както можете да си помислите.
Започна люта битка между Кирил и Кавендиш, битка на живот и смърт. Като захвърли настрана естетиката и възпитанието, Кирил потърси преди всичко медицинските аргументи. Както е уморен и потен,
— Жалко за вас! — каза Кавендиш, искрено огорчен. — По-добре е човек да умре гол всред дами, от колкото облечен между прелати.
Но като тръгнаха към хотела, Кавендиш сам разбра, че едва ли би имал сили да стигне сам до морето. Колкото повече наближаваха хотела, толкова Кавендиш рухваше вътрешно. Сега вече младежите не го подкрепяха, а буквално го мъкнеха под мишниците. Как да е, успяха да го пъхнат в асансьора, качиха го на етажа му. Най-разумно беше да го съблекат и пъхнат в леглото, но решиха, че ще уронят излишно престижа му. Нищо, нека спи една нощ с дрехите си, та да внимава друг път с алкохола и шведките.
В коридора облекчено въздъхнаха. Бяха се разсънили съвсем от среднощното приключение, просто не им се прибираше в тясната задушна стая.
— Да се качим на терасата! — предложи Кирил. — Докато се успокоим малко…
Но терасата бе съвсем тъмна, всички лампи бяха угасени, шезлонгите сгънати и прибрани. Двамата се облегнаха на зиданите перила и се загледаха към морето, едва видимо в глухата нощ. То се простираше почти в краката им, долу имаше скали, в които вълните се разбиваха с тежък тътен в бурните дни. Но сега нощта бе много тиха, те едва усещаха гигантското му дихание, приглушено и равно като в сън. Голям, тъмен облак, с прозирни краища бе прихлупил като клепач червеникавата луна. И двамата мълчаха, не им се говореше. Но и двамата мислеха за Кавендиш, всеки по своему, разбира се. Най-еетне Неси не се стърпя.
— Всъщност Кавендиш излезе един жалък палячо! — каза той враждебно. — Или шут, все едно! Дори певицата го разбра.
— Певицата просто го предпочете! — отвърна сдържано Кирил.
— Аз си помислих, че ти си организирал тая шмекерия.
— Не, разбира се! — отвърна Кирил обидено. — Да не съм сводник?
— А тогава защо според тебе?
— Откъде да знам защо. Може би е усетила, че има добро и обичливо сърце.
— Глупости! — отвърна троснато Неси. — Тоя стар, изкривен егоист. Усетила е, че има пълен портфейл, това е усетила… И той, като всеки стар глупак, веднага глътна въдицата.
Кирил помълча малко, после каза неохотно:
— Ти го намрази мъничко тая вечер.
— Аз? — погледна го учудено Неси. — Това чувство изобщо не ми е познато.
— Не, намразил си го! — повтори Кирил. — Макар и да не го съзнаваш. В крайна сметка това не е толкова лошо.
— И защо според теб?
Кирил се поусмихна — малко криво наистина.
— Ето сега ще те стресна! Ти му завиждаш!…
Неси само това не очакваше да чуе. И сам не разбра защо го засегна така болезнено. Омразата, която преди мигове бе отрекъл, мина като замайване от висота през главата му. Но той не я разбра и никога след това не можа да си я припомни.
— Да му завиждам? — отвърна той нервно. — На какво отгоре? На красотата му? На инфантилния му ум? Или на маниакалните му теории?
— Ще ти кажа защо му завиждаш! — отвърна спокойно Кирил. — Защото е по-млад от нас!… Много по-нормален и естествен. И умее да се весели на всичко отгоре.
— Слушай, ти доста пи тая вечер! Не видя ли как всички му се подхилваха?
— Те просто му се радваха.
— Наистина си пиян! — каза Неси убедено. — Помислих, че си изтрезнял след това, но не си.
— И тъй да е. Какво от това?
— Как какво? Значи си невменяем. Както съм бил и аз веднъж. И дори не съм знаел какво правя.
Кирил се засмя.
— Ти и сега не знаеш какво правиш! — отвърна той. — Нито си способен да си дадеш някаква сметка.
— Не е толкова трудно… Може да не съм световен учен като Кавендиш. Но не съм и глупак като него. Всичко, което правя, е най-малкото необходимо и полезно.
Кирил мълча дълго, после насъбра сили и каза:
— Не, всичко, което вършиш, е съвсем безполезно. И за хората, и за теб!
В първия миг Неси просто не го разбра.
— Как така? А моята работа?
— Каква работа? — отвърна Кирил с досада. — Правиш ли някаква разлика между работа и творчество?
Неси наистина не правеше. И понеже не знаеше какво да отвърне, просто замълча. Смътно усещаше, че Кирил няма да спре тук, ще продължи.
— Нима е истинска човешка работа да решиш една задача? — наистина продължи той. — Това компютрите го вършат много по-успешно. Човешко е да съставиш една задача. Или да създадеш една теория. Или да откриеш една истина, все едно каква, стига други те да не я знаят. Ти не правиш това, Неси. И не съзнаваш, че се въртиш е бясна бързина като колело без трансмисия.
Той млъкна. Тъмният клепач на облака се поотвори, показа се едва-едва зачервеното око на луната. Неси се изправи край перваза, бял и безизразен като статуя.
— Тогава защо ме държат на работа? — запита той. — И в самата академия на всичко отгоре?
— Ти си за тях просто един експеримент — отвърна хладно Кирил. — Едно морско свинче, едно куче, една маймуна. Опитът е започнал и трябва да се довърши. Макар че всички разбират неговата безсмисленост.
Неси пое дълбоко въздух.
— Сега разбирам, че ти ме мразиш! — каза той съвсем спокойно. — И заради този глупак ли? Заради Кавендиш? И без това си мислех, че споделяш неговата смахната теория за ентропията на човешките общества.
— Разбира се, че я споделям! — избухна внезапно младежът. — Е, не съвсем. Но ти ме караш да я споделям. С твоята безчувственост преди всичко. С твоята самоувереност. С празната самонадеяност на твоя още по-празен ум. Ето защо ти мразиш Кавендиш.
— Кавендиш е отрепка! — каза Неси. Предпочитам да съм мъртъв, отколкото да приличам на него.