Белият гущер
Шрифт:
— Не знам защо, но голото тяло винаги ми е вдъхвало мизантропия.
— Дори женското?
— Особено женското. Простете ми, млади господа, но това не е никакъв плаж, това е масова сексуална гробница.
Първите дни минаха спокойно и тихо. Навярно за да спести своите сексуални разочарования, Кавендиш изобщо престана да ходи на морето. От време на време го намираха на минералния плаж свит на кравай, като старо и уморено дворно куче. Изглеждаше отвратен докрай от женското племе, тъжен и отдалечен. Около него се търкаляха немски фризьорки е тежки, уплетени в синкави вени крака и с разлети бюстове. Кавендиш четеше и тука, бележеше с жълтия си похабен нокът редовете и пасажите, мърмореше злобно. Веднъж изригна такова громко
— И тъй да беше, пак всичко щяха да изпоядат! — мърмореше той с ненавист. — До последното кокалче. На тоя свят няма по-лакомо животно от човека. Само кучешката тения може би. Но и тя се чувствува най-добре в човека.
— Вие се храните твърде скромно! — обади се Кирил примирително.
— Защото храната в ресторанта е отвратителна. А иначе ям, разбира се, ям като скот.
Помълча малко и добави:
— Знаете ли как си представям съвременния човек? Хилава фигурка, тънки крачета и един грамаден мек корем между тях.
И понеже другите двама спонтанно прихнаха, той ги погледна мрачно.
— Никак не е смешно, драги господа. Напротив, тъжно е.
Само вечер, обикновено след третата чашка, Кавендиш добиваше прилично настроение, видът му ставаше добронамерен и шеговит. Но тогава той се вторачваше в Неси и започваше своята безкрайна анкета. Ходил ли е някога в църква? А какво мисли за бога? Ако не точно за бога, то поне за самата идея бог. Неси, който вече беше загубил търпение, отвърна неприязнено:
— Това е най-нелепата идея, която човек е сътворил. Тя издава преди всичко неговата ограниченост и безпомощност. И перверзната му мания за величие.
— Тогава според вас, кое е първопричината на света?
— Защо трябва да има първопричина, господин философ. Трябва да има първооснова.
— Да не се ловим за думите, господин младши научен сътрудник.
— Във всеки случай не е някакво огромно и всемогъщо съзнание.
— Смятате ли, че няма и такова съзнание някъде всред безкрайната вселена?
— Може би има нещо подобно. Например някакъв колосален ум, огромен колкото едно слънце, да речем. Или колкото една галактика… Но той в никакъв случай не може да бъде първопричина. Той може да бъде само продукт.
Нещо хищно се появи в погледа на философа.
— Според вас, с какво би могъл да се занимава тоя ум?
— Как с какво?… С каквото и всеки друг ум. Той просто би размишлявал.
— И в последна сметка би се пръснал навярно. Би се превърнал в нова звезда.
— Защо?
— Просто от скука. Или от безделие, все едно. Такъв огромен ум навярно би премислил мигновено всички възможни мисли. Би се самоопознал, самоизчислил, би пресметнал за нула време всички възможни варианти за съществуване. В крайна сметка би се самоизчерпил и завъртял на празен ход. И току-виж, че се побъркал и се втурнал към другите звезди поне да изгори в тях и с тях. Така поне би получил възможност след милиарди години да се осъществи отново.
Неси го погледна с отегчение.
— Господин Кавендиш, нима не разбирате, че вие размишлявате с цялата ограниченост на човешката природа… Един такъв колосален ум при всички положения би открил своето удовлетворение.
— Не би открил! — каза философът заядливо.
— Защо?
— Много просто — защото никои ум не работи, за да удовлетворява себе си.
Така спорът завърши на нулева точка, от която всъщност бе тръгнал. Кавендиш допи своята чаша, погледна към празната бутилка и каза:
— На вас никога ли не ви е скучно?
— Никога — отвърна Неси.
— А на мен ми е скучно. Знаете ли какво значи скука? Когато отслабне вътрешното движение на съзнанието, когато се изчерпят неговите стимули.
Заведоха го на „Цигански табор“. Сместиха ги как да е на някаква голяма маса с група шведи, вече доста пияни, донесоха им лют суджук, препечен леко на ръжен, гъсто мелнишко вино. Седнали, неседнали, силно удариха дайретата, писна кларне, на дансинга, почти в краката им, се изсипаха куп циганки, весели, белозъби, в алепочервени рокли и зелени пояси. Силният грим и въгленочерните им коси без блясък подсказваха, че може би не са съвсем циганки, по-скоро момичета от селата наоколо, с вродено чувство за ритъм. В един миг те замряха, после мощно гръмна целият оркестър, чинелите иззвънтяха, циганките се впуснаха като фурни по дансинга. Така внезапно започна циганският танц, какъвто Кавендиш дори не бе сънувал. Ритъмът непрекъснато нарастваше, превърна се в истинска вихрушка от багри, от блясък на зъби, от святкане на очга и прожектори в пайетите, от протяжни цигански вопли. Дайретата сякаш изпаднаха в изстъпление, силно замириса на парфюмирана женска плът. И когато танцът стигна своя връх, мелодията изведнъж се скъса, циганките замряха по дансинга като небрежно нахвърляни цветя. Шведите наскачаха, Кавендиш заедно е тях, всички бурно за ръкопляскаха.
Но това беше само началото. Донесоха им ново вино и печени петлета, циганките отново се появиха, тоя път лениви и сластни. Свиреха само цигулките, тихичко се обаждаше цимбал. Като мъкнеха зад себе си копринени шалове, те насядаха на ветрило край подиума. И тогава се появи певицата, разкошна като изкуствена роза, цялата от кадифе и сатен. Беше едра циганка, не млада, вече лекичко напълняла, замахна като е черно крило с шала си, изпъчи масивните си гърди и запя. Гласът й бе алтов и силен, бузите й потреперваха от мощта му, песента се разливаше тежко и гъсто като смола. Къдрокоси момчета с лилави елечета се въртяха около нея, от оркестъра леко припяваха. После певицата и диригентът приближиха шведската маса, тя се поклони дълбоко, на философа се поклони, деколтето й се отвори и под силната светлина на прожектора се разкриха силните й гърди, величествени, неземни. Какво търсеше точно при тоя стар мухльо с бодливи очи, сух и смешен, как бе почувствувала с циганския си усет неспокойната му душа, никой не разбра. Но всичко по-нататък протече така леко и непринудено, сякаш беше отрепетирано. Кавендиш се повдигна леко, извади от джоба си двайсетлевова банкнота и с непринуден жест я бутна в малкото джобче на диригента. Певицата отмина царствено, дори не погледна двете момчета до Кавендиш, така елегантно облечени, красиви като нарциси. Съседката на Кавендиш, млада, двуметрова шведка в розова рокля, се наведе и го-целуна по бузата.
Веселието продължи до късно през нощта. Програмата завърши, остана само оркестърът. Сега танцуваха и пееха всички, кой както може, и романсите, и старинните танци. На шведската маса остана само Неси. Това не беше каприз, той не умееше да танцува, просто нямаше чувство за ритъм. Седеше уж равнодушен, след всеки изминат час видът му ставаше все по-мрачен. Сам не разбираше себе си, никога не бе изпитвал такова тягостно чувство. Искаше му се да си тръгне, а не смееше. Или пък не искаше, тоя пощурял дансинг го държеше към себе си като магнит. Просто не можеше да проумее тия глупци, които не знаеха какво правят, и все пак дълбоко и силно му се искаше да бъде в тоя миг всред тях. И като тях, като тоя съвършено побеснял философ, който танцуваше със своята огромна шведка. Но за негово учудване шведката доста пластично подмяташе едрите си крака. Кавендиш само подскачаше безсрамно около нея, без ни най-малко да се грижи за ритъма. Бяха фантастични двамата под смарагдовата светлина на прожектора, като в сценка от древно бакхусовско пиршество. Най-сетне оркестърът свърши, заловени за ръце, философът и момичето се запътиха към своята маса.