Белият гущер
Шрифт:
— Няма такова знание! — каза кратко Неси.
— За Кавендиш има! Според него умът е безсмислен и безпомощен сам. Лишен от своите стимули, сам, той започва бързо да запада, да се лишава от естествените си жизнени сокове. Постепенно целият човешки живот започва бавно да изстива, да забавя своето движение, настъпва пълна ентропия.
— Ужасно наивно — каза Неси презрително. — На какво основание слага чувствата и въображението извън ума?
— Той не говори за мозъка — отвърна Кирил. — Всъщност никой дурак на тоя свят не знае какво пред ставлява мозъкът. И енергия от какъв тип осъществява неговите най-важни
Бяха минали десетина минути, а от философа нямаше ни помен. Почакаха още малко, после то потърсиха по телефона в стаята му. И там никой не отговаряше. Нямаше го и ключа му в рецепцията. Кирил сериозно се разтревожи, разшета се енергично по холовете, надникна в бара. Най-сетне го намериха в преддверието на ресторанта, кацнал като водна птица на тънките си сухи крака. Целият бе дребен и сух, но със закръглено меко коремче, спуснато под копринената жилетка. Просто стоеше там е ръце в джобовете на раирания си панталон и зяпаше безсмислено към ресторанта. Около нето се въртяха забързани келнери със своите табли, заобикаляха го учтиво, но той просто не ги забелязваше. Както не разпозна в първия миг и младежите, които озадачено се изправиха пред него. Най-сетпе погледът му се съсредоточи на Кирил, той приветливо се усмихна. Нямаше вид нито на сърдит, нито на виновен.
— Господин Кавендиш, нали трябваше да се срещнем в хола? — запита младежът.
— Тъй ли? — отвърна той разсеяно. — Не е ли все едно?
— Как тъй все едно, господин Кавендиш, ние ви чакаме от половин час.
— Все едно, все едно — бърбореше философът. — Аз тука нещичко размишлявах.
Двамата младежи се усмихнаха едва забележимо.
— А за какво, господин Кавендиш?…
— За портрета на нацията. На вашата нация, искам да кажа. Понякога лицето на човека подсказва повече от неговото примерно и добре обмислено поведение.
— Извинете, но тук всеки втори човек е чужденец — каза безмилостно Кирил.
Но Кавендиш ни най-малко не се смути.
— Все едно, все едно… Това е навярно младият господин Алексиев?
— Да, позволете да ви го представя.
Но Кавендиш дори забрави да протегне ръка — зяпаше го с такова откровено любопитство, сякаш за пръв път в живота си виждаше българин. Навярно беше малко кривоглед, едва забележимо, макар че погледът му бе съсредоточен и проницателен. Едва като седнаха край масата, той каза дружелюбно:
— Хубав, представителен млад джентълмен. Ще ви отива много добре бяла жилетка, млади човече, не мислите ли?
— Тая мисъл ме измъчва от дълго време, сър! — отвърна съвсем сериозно Неси. — Но все не намирам кураж…
Нещо трепна едва доловимо в погледа на философа, той измъкна от джоба си подвързано с изкуствен шагрен тефтерче, вече доста износено, и драсна набързо там нещо.
Келнерът веднага приближи до масата с английски флаг, който Кавендиш малко припряно бе изблъскал настрана. Поръчаха си ордьовър и водка и не чакаха дълго. Кавендиш веднага се впи в своята чаша.
— Е, за ваше здраве, млади господа! — кава той. — Един мой учен приятел най-сериозно твърдеше, че у вас няма алиенация, понеже имате хубава водка.
— Тя е вносна, господин Кавендиш.
— Е, все едно, все едно… А вие, господин Алексиев?
— Извинете, не пия.
— А по каква причина?
Неси
— Не зная, сър, струва ми се, че това деформира разума.
— А не смятате ли, че понякога деформираният разум ражда по-интересни идеи. И по-странни образи?
— Защо трябва да бъдат странни? Те трябва да бъдат просто истински.
— Всички големи истини са странни, млади човече. II необясними. Да не кажа дори свръхестествени, каквито, разбира се, не са. Какво е например земното притегляне? Или времето? Не могат да се вместят в човешкия ум. А какво е въображението? Има ли нещо по-невероятно и по-загадъчно от човешкото въображение?
— А какво е въображение? — запита Неси. — Нима не са комбинациите на ума?
— Ето това е една от най-сериозните загадки па природата — каза Кавендиш и потри с удоволствие су хите си ръце. — Не ви ли прави впечатление, че най-живо и най-интензивно въображение имат младите хора. Колкото човек става по-възрастен, толкова по-рядко употребява своето въображение, толкова повече губи мечтите си. В крайна сметка излиза, че разумът подтиска въображението, вместо да го стимулира.
Неси мълчеше, лицето му изглеждаше малко мрачно и подтиснато.
— И как си обяснявате това, сър? — запита Кирил.
— Не мога да си го обясня! — каза с удоволствие философът. — Не искам да си го обясня. И неврофизиолозите не могат да кажат нещо свястно. Но фактът си остава факт. Ако приемем, че мозъкът е единственото средище и носител на психична дейност, какво излиза? Излиза, че когато е по-млад и по-беден на мозъчни клетки и неврони, извършва своята най-сложна и най-фина дейност.
— Това е логичен абсурд — каза Неси.
Кавендиш го погледна живо.
— А къде вие намирате логическата грешка?
— В твърдението, че човешкото въображение е най-финият продукт на психическата дейност. Това е мисленето без съмнение. И то абстрактното мислене.
— Да. С удоволствие го приемам. Лично аз съм философ, т.е. моята професия е абстрактното мислене, положено на безупречната логика. Но какво подсказва действителността? Или, по-точно, човешката практика? Философите остаряват и се забравят. Най-гениалните учени биват опровергавани всеки ден. Само хората на изкуството остават вечно млади и силни. Дори нещо повече — Омир или Шекспир сега са по-силни от времето, когато са създавали своите най-хубави творби. А какво е изкуство? Преди всичко въображение, да, въображение. И това въображение е толкова по-богато, колкото по-млади и по-силни са чувствата и поривите, които са го породили.
Неси мълчеше поразен. Тая логика сега му се виждаше толкова безукорна, че не виждаше никакъв път за нейното опровергаване.
— В крайна сметка, какво искате да кажете? — попита той сдържано.
— Нищо хубаво. Нищо окуражително. По всичко изглежда, че природата се грижи преди всичко за това, което е младо, което расте и укрепва. Тя е безразлична към укрепвалото и силното. И пълна с ненавист към всичко, което е преминало зенита на своето развитие. Тя просто му заповядва да остарее и умре. Един ственият начин да бъдем изпълнени с истинско човешко съдържание е да бъдем млади. И това важи не само за отделния човек, но и за човечеството изобщо. Там, където сте вие, като индивиди и личности можете да гледате на мен с пълно снизхождение.