Белият гущер
Шрифт:
— Точно това правим, сър! — каза Неси.
Кавендиш го погледна бързо. Не, не се шегуваше.
Той се усмихна добродушно.
— Там е работата, че за човека младостта не е чисто биологично понятие. Искам да кажа, че не е право пропорционално на състоянието на човешките органи, дори на тяхната съвкупност. Аз не съм виталист, разбира се, но струва ми се, че доста лекомислено изхвърлихме тая дума от човешкия речник. Не случайно престарелият Соломон е спал между съвсем млади момичета.
— Днес дори ние избягваме да го правим! — засмя се Кирил. — Те пушат много и затова ужасно хъркат.
Келнерът сложи край на разговора. Ценителят на духовните ценности с изострено любопитство забоде своя хрущялест
— Моят учен приятел ми препоръча вашето овнешко жиго. Каза, че било знаменито.
— Страхувам се да не ви разочароваме, господин Кавендиш — каза предпазливо Кирил.
Но не го разочароваха освен с размера може би. Философът си омете чинията до последното зрънце на гарнитурата. И поля всичко доста изобилно с хубаво вино. Може би точно това вино стана причината да ги задържи, докато затворят заведението. Сам той изпи две бутилки — без да бърза, без да се насилва, на меки, премляскваши глътки, които направиха на младите хора едва ли не отблъскващо впечатление. Но Неси забеляза учуден, че колкото повече философът пиеше, толкова мисълта му ставаше по-жива и енергична, по-остроумна, по-жлъчна. И в същото време по-логична и по-ясна. Нима умът на тоя стар човек бе по-силен от неговия, за да не се къса безпомощно, да не се заплита, да не губи своите сложни нишки? А външно не повишаваше тона си, не се възбуждаше, дори ставаше по-съсредоточен и внимателен. Само пурата, която едва не изгори редките му пожълтели мустаци, подсказваше, че всичко това е вътрешно. Сега вече Кавендиш не говореше, просто разпитваше. На пръв поглед разпитът му бе някак разпилян и разцентрован, но Кирил, който бе подготвен за тая среща, усети тяхното подводно течение — какви са най-съществените интереси на съвременния български човек? Кирил мното добре знаеше какви са те, но предпочиташе да не каже всичко. Наистина прогресивен човек, приятел на България, но кой го знае какво може да изтърси в някоя статия. В края на техния разговор Кавендиш внезапно каза:
— Вижте какво, господин Захариев, лъжата потвърждава истината повече, отколкото тя себе си. Ако искате да се спасите от мен, по-добре не ми отговаряйте.
— Тъй и ще направя! — засмя се Кирил.
Тогава Кавендиш се обърна към Неси. Сега погледът му беше още по-кривоглед и като че ли по-втренчен. Отново последва цяло наводнение от въпроси. Кои науки харесва? Какви книги чете? Ходи ли на кино? А на театър? Колко пъти годишно? Има ли някакво отношение към телевизията? Никакво? А към балета? Към овнешкото жиго? Към футболните мачове? Към джаза? По колко време спи нощем, какви сънища сънува?
— Никакви! — отвърна Неси, който нито умееше да лъже, нито смяташе тона за необходимо.
— Съвсем никакви?
— Съвсем.
— Това не е точно така! — каза Кавендиш. — Вие сънувате, разбира се, но не помните.
— Не. Наистина не сънувам.
Кавендиш го погледна втренчено.
— Това не е хубаво — каза той. — Вие затормозявате по най-недопустим начин вашето подсъзнание.
— Господин Кавендиш, да ви кажа искрено, не вярвам, че това понятие е научно.
— Не е, разбира се. И все пак това не значи, че изобщо не съществува. Наречете го задсъзнание, ако така ви харесва повече. Но, така или иначе, съзнанието трябва да има някакъв килер или склад, или задна стаичка, където да помества ненужните и похабени вещи.
Неси едва забележимо се усмихна.
— С риск да бъда нескромен, но смятам, че моето съзнание не произвежда ненужни вещи.
Кавендиш дълбоко се замисли.
— Теоретически това е допустимо — каза той. — Макар че и най-прецизната машина понякога произвежда брак. Все пак припомнете си, наистина ли никога нищо не сте сънували?
— Само веднъж! — отвърна неохотно младежът. — Макар да не съм сигурен, че е било сън.
Кавендиш
— Да, хубав сън — каза той най-сетне. — Много хубав, много надежден сън.
— Умеете ли да тълкувате сънища? — попита Кирил шеговито.
— Не съм се опитвал… Но тоя ми се вижда пределно ясен.
Това бе всичко, те не успяха да изчоплят от философа нито дума повече.
— Вие сте интелигентни момчета! — каза той троснато. — Трябва сами да го разберете. Особено вие, господин Захариев. Винаги е много по-лесно да опознаеш другите, отколкото себе си.
Кавендиш се опита да си поръча трета бутилка, но за щастие не им сервираха. Пък и философът не настоя повече. На слизане по стълбите много добре бе видял входа на нощния бар. Сбогуваха се сърдечно, после двамата младежи с облекчение излязоха от заведението. Нощта бе много мека и тиха. На жълтата светлина на лампионите едва забележимо проблясваха прашните гърбове на колите, вече без собствени цветове, изравнени от нощта и умората. Тук всички бяха еднакви, непознатият град ги бе приел с безразличие, сега те си отмъщаваха, като издишваха своя тежък метален дъх. Двамата вървяха край тях, без да ги усещат, всеки с мислите си.
— Как ти се видя? — запита най-сетне Кирил.
— Нищо. Малко е досаден. И невъзпитан на всичко отгоре.
— Невъзпитан? — погледна го Кирил. — Защо невъзпитан?
— Ами не видя ли как безцеремонно си записваше в тефтерчето?
Кирил гузно замълча.
— Изобщо не ти ли е ясно, че е дошъл тук заради мене?
— Няма значение — каза Кирил. — Ние ще научим за него повече, отколкото той за нас.
— Няма какво да крия от него! — отвърна малко сухо Неси. — Ни от него, ни от себе си.
Разделиха се на автобусната спирка пред Ректората. Неси мълчаливо потегли към дома си. Усещаше се някак стъписан пред тоя ден, изпълнен е толкова необикновени събития. И — странно — умът му сякаш отказваше да ги възприеме. Само се докосваше до тях и веднага ги отблъскваше от себе си — с отвращение може би, чувство толкова непознато, колкото и срамът, който бе раздрал душата му тоя следобед. Светът, който винаги му бе изглеждал така простичък и подреден, така покорен и подвластен, изведнъж му се стори объркан и хаотичен. За пръв път в живота си той усети, че зад всичко това, което вижда и което така лесно достига с ума си, има нещо дълбоко и тъмно, като най-тъмните водни бездни.
5
Плуваше из тях с учудваща лекота, без никакви усилия, водата се плъзгаше неуловимо по гладката му кожа, хладна, ласкава, едва зрима. Нямаше нищо около него освен здрач, който тъмнееше и се сгъстяваше в далечината. И все пак слабите му очи се напрягаха, той бдеше. Не знаеше от какво се страхува, но страхът го изпълваше целия — от празния му стомах до върха на тънките жълти пръстчета. Сам той беше просто един плаващ страх, гладен при това, да, гладен, незадоволен и безпомощен.
И точно в тоя момент съзря рибата. Беше огромна риба, неизмерима в очите му, плаваше бавно в тихата, силна вода, опулена и спокойна. Навярно не беше много гладна, отвори лениво уста, той зърна за миг белезникавата й паст, бледата руменина на хрилете. Навярно бе глътнала нещо невидимо, просто го почувствува с цялото си изтръпнало същество. Той се стрелна бързо към дъното, притисна се в студената лигава тиня. Сега беше сигурен, че е незрим като водата, която все тъй ласкаво струеше край него. Съвършено неподвижен, той видя как над него премина белият твърд корем на рибата. После изчезна от погледа му, усети само слабите тласъци на водата, която рибата правеше с бавните движения на опашката си.