Белият гущер
Шрифт:
— Защо?
— Ей тъй!… Любопитен съм.
— За съжаление не разполагам с голи жени — отвърна враждебно майка му.
Но Неси съвсем не умееше да долавя подобни тонове или полутонове.
— Заведи ме на баня! — каза той.
— Там не пускат деца.
— А Румен са го завели вчера. Той ми каза.
— Румен е малък… А в сравнение с него ти си истински дангалак! — вече с едва прикрита ненавист отвърна майка му.
Неси се понамръщи.
— Тогава искам да видя теб.
— Мен? — възкликна Корнелия поразена. — Та аз съм ти майка, животно такова!
— Какво, като си ми майка? Нали си жена като всички други жени?
Нещо се скъса в Корнелия — в кротката, мила, добра жена, която се отнасяше нежно,
— Да се махаш оттук, нищожество! — изкрещя тя в някакво непонятно изстъпление. — Махай се или ще те убия!…
Но Неси я гледаше спокойно със своите ясни сини очи, видът му бе съвсем невъзмутим. Необикновеното поведение на майка му наистина го учуди, но не дотам, за да отстъпи крачка назад. И никога след това не узна всъщност колко близко е бил до смъртта. Но тя само захвърли ножа, някакво глухо ридание се откъсна от гърлото й и побягна като луда към хола.
Вечерта Алекси се върна доста късно у дома. Бяха го поканили на вечеря с някакви гости чужденци, чувствуваше се длъжен да отиде. Съблече се в тъмното и бързо се мушна дюд чаршафосаното одеяло.
— Спиш ли, Корнелия? — запита той тихичко.
— Не, будна съм — отвърна тя с някакъв неестествено твърд глас.
Алекси веднага разбра, че се е случило нещо лошо.
— Какво ти е? — трепна той. — Какво е станало? Корнелия дълго мълча, после едва чуто промълви:
— Алекси, аз вече знам!… Ние не сме родили човек, ние сме ровили чудовище! Или най-малкото някакъв огромен бял гущер.
— Корнелия, нали се разбрахме по тоя въпрос? — отвърна Алекси неуверено.
— Да, той е чудовище, Алекси!… — продължи тя задъхано. — И понеже вината е в нас, ние трябва да го убием.
— Ти луда ли си? — възкликна Алекси изплашен и мигновено изтрезня.
— Да, луда съм, луда съм, луда съм! — хлипаше с все по-затихващ глас нещастната жена.
Тогава Алекси не разбра, че му е казала истината. Два дни по-късно Корнелия се обеси. И Алекси сякаш усети това в мига, в който сърцето й спря. Стори му се, че някаква сянка премина през душата му, той уплашено вдигна глава. Нищо, най-обикновен ден. Той бе сам, пролетното слънце меко и спокойно грееше в кабинета му, зад стъклата на прозореца едва забележимо се полюшваха зелените върхове на две тополи. Алекси стана рязко и стремително се запъти навън. След това никога вече не можа да си припомни как е дошъл до дома си. Позвъня нервно на външната врата, но не чу нейните меки, пантофени стъпки. Тревогата изведнъж го задави, два пъти пребърка джобовете си, докато намери ключовете.
— Корнелия! — извика той още от антрето.
Никой не му отвърна. Мина през хола, през спалнята, надникна с последна надежда в празната неразтребена кухня. Намери я най-сетне в банята — синкава, изцъклена, страшна. Намери я по нощница, боса, увиснала на белия копринен шнур на японското си кимоно. Гледаше право в него с угасналите си очи. Шията й се бе удължила невероятно, вкоравена и изкривена точно там, където шнурът се бе врязал в плътта.
Никога след това не можа да разбере колко време е стоял пред трупа. Дойде на себе си едва когато усети, че до него се е изправил Неси. Лицето му бе някак особено напрегнато и удължено, но не можа да види очите му. Това трая сякаш цяла вечност. Най-сетне момчето се съвзе и когато погледна към баща си, очите му бяха отново така спокойни и пуст, каквито си бяха винаги досега.
— Защо го е направила? — запита той сериозно.
— Не знам — отвърна бащата. Видя ли я тая сутрин?
— Да, както винаги.
— Не ти ли каза нещо! Или с нещо да ти е направила впечатление?
— Не, нищо — отвърна момчето. — Изобщо не ме погледна… Тя отдавна се държи тъй, сякаш не съществувам.
Алекси стисна тъй зъбите си, че челюстите му из-скърцаха.
— Махни се оттук! — каза той с мъртъв глас. — Но да знаеш, че и за мен ти повече не съществуваш.
По-късно лекарите дадоха заключение, че е посегнала на живота си след силна психическа депресия, в параноично състояние може би.
ВТОРА ЧАСТ
1
Няма да се спираме подробно на живота на Неси до тринайсетата му година. Материалите наистина са много, човек би могъл да се загуби в тях. Но това са материали и изследвания, които биха интересували главно специалистите. Самите ние, колкото и да се придържаме към фактите, както самите виждате, често се опитваме да надникнем малко и зад тях. Ще ни обвинят навярно, че смесваме литературата с някои науки, но в случая това не е най-важно. В края на краищата всички еднакво сме заинтересовани да разкрием смисъла на тая странна съдба. Защото, колкото и да е странна, тя не е така необикновена или дори невероятна, както би ни се сторила телевизията преди петдесетина години, да речем.
Всъщност до десетата му година с Неси не се случиха никакви особени събития, никакви приключения. Навярно всяко квартално момче е имало по-интересна и по-богата биография от него. И какво друго можеше-да се очаква от безпогрешния механизъм на ума му? Той го предпазваше от всякакви необмислени постъпки, от момчешки грешки, от рисковани ходове. На всеки външен човек неговият живот би се сторил прекалено монотонен и скучен. Но това не беше точно така. Неси никога не скучаеше. Животът за него представляваше всъщност една огромна книга, пълна с уравнения и формули, която той четеше ненаситно от сутрин до вечер. В неговия порядъчен живот нямаше никакви изненади, всички неизвестни в крайна сметка получаваха своя неотменим верен отговор. Това го правеше дълбоко сигурен и уверен в себе си, вътрешните конфликти му бяха съвсем непознати.
Неси се обличаше много спретнато, макар и без особен вкус. За негова чест ще кажем, че не обръщаше никакво внимание на модите. С истинско отвращение гледаше косматите, рошави, неподстригани младежи с износени и изкърпени джинси, с мръсни вратове, с нелъснати обувки. И му беше просто необяснимо как могат да търпят тия бради по лицето си, не ги ли сърбяха, не им ли пречеха, как изобщо можеха да спят с тях. Ненавиждаше магнетофоните, джаза, сбирките по разни апартаменти, „терените“, както се изразяваха кварталските момчета и момичета. Не пушеше и не пиеше. Особено мрачен спомен имаше от алкохола. От любопитство бе изпил веднъж две чаши водка — и то на един дъх, както любезно го бяха посъветвали. Това така замъгли неговия ум, така обърка ясните му, безукорно подредени мисли, че Неси просто се изплаши. „Наистина само един пълен кретен, мислеше той, може по толкова безсмислен начин да осакатява най-хубавото и ценното, което човек има в себе си.“
Не ходеше ни на кино, ни на театър, гледаше понякога по телевизията спортни състезания, обикновено атлетически. Но към футбола изпитваше дълбоко презрение. Преди всичко виждаше му се грозен и неестествен. Та кой човек може да върши нещо свястно с краката си, когато самата природа ги е определила не за манипулации, а за ходене? Но най-голямо недоумение предизвикваха у него човешките престъпления, дори най-дребничките кражби и злоупотреби. Защо трябва така безсмислено да рискуваш, когато трудът, очевидно, е най-разумното и оправдано човешко действие? А убийствата за него бяха така необясними, както и войните. Тук рискът е толкова страшен, колкото и да посегнеш на самия себе си. Никой не посяга на себе си освен в пълно умопомрачение, както неговата майка например. Той знаеше, че от всички развити животни само плъховете се нападаха помежду си. И то не в такива кошмарни размери. Нима човекът, надарен с ум, може да стои по-долу дори от плъховете? Пълна загадка, задача с неопределими неизвестни, алогизъм, свинщина.