Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Бих предпочела да се отърва от къщата, разбираш ли ме? Бих искала… сериозно го мисля! Иска ми се да беше подпалил къщата и да ни остави на мира.
Болд запази мълчание и остана така известно време.
— Много добре разбирам какво значи това твое мълчание. Искаш да ми кажеш, че той не иска къщата, а теб. — Тя въздъхна. — О, господи…
— Нищо не съм казал.
— Той иска теб. Така ли е?
— Не знаем какво иска. Не знаем кой е. Знаем съвсем малко.
— Да не е някой, когото си отстранил някога?
— Съмнявам се.
— Мразя всичко това. Ами ако просто напуснеш и отново се заловиш с пианото? Свикай пресконференция и го обяви на всеослушание. Ще се справим само с моята заплата. Знаеш, че можем да се справим. Зная, че сега имаме и Сара, че ни е по-трудно…
— Лиз… — прекъсна я той.
— Господи! Господи… Какво ще правим?
— Можеш ли
— Имам още седмици от миналата година.
— Имаш ли нещо против да си вземеш отпуск?
— И да се разделя с любимата си къща? Разбира се, че имам нещо против — упрекна го тя. Искаше му се да престане. — Не, любов моя, нямам нищо против. Разбира се, че нямам. Но бих искала и ти да бъдеш с нас.
— Шерифският отдел ще поеме грижата да наблюдава шосето. И вилата също, по всяка вероятност.
— О, господи! Не мога да повярвам, че подобно нещо се случва точно с нас.
— Сюзан ще може ли да ти помогне?
— Мога да я попитам. Предполагам, че ще може. Обичам те — отрони тя някак срамежливо. — Господи, колко те обичам…
— Музика, която гали ушите ми — прошепна той като в микрофон.
— Винаги, завинаги — добави тя.
— Когато всичко свърши — сякаш разсъди на глас Болд, — ще погледнем назад и изминалите месеци ще ни се сторят съвсем различни.
— Трябва да поговорим — изведнъж каза тя и това отекна в него като признание, сърцето му сякаш щеше да изскочи от гърдите му.
— Аха — съгласи се той.
И ако сълзите издаваха шум, докато се стичаха по бузите, значи тя беше чула как той плаче.
— Ти си удивителен. — Гласът й като че увисна по средата на интонацията. — Казвала ли съм ти напоследък какъв удивителен човек си ти? Какъв изключителен човек си?
— Малко надебелял — вметна той и предизвика смеха й с цяло гърло.
— Не и за мен — отвърна му.
— Обичам те, Елизабет.
— Поспи, ако можеш.
И сложиха край на разговора.
Болд пренебрегна всякакви предупреждения и си взе дълга и гореща вана — в старата седяща вана, която бяха заварили в къщата, източвайки на два пъти гореща вода от крана, за да се натопли хубаво. След като приключи, извади запушалката. След десетина минути ваната все още беше наполовина пълна. Той затърси из къщата камбана за отводняване, но не откри нищо подобно. Никаква камбана в цялата къща!
Водата в пълната с немити съдове кухненска мивка също не се беше оттекла, но той не забеляза. Приготви се и се запъти към центъра на града, готов за плашещата го среща с Шосвиц рано сутринта.
31.
Смъртта на колега беше като смърт в семейството. В полицейското управление — Сиатъл, смъртните случаи по време на изпълнение на служебните задължения бяха изключително редки. За двадесет и четири години в полицията Болд беше присъствал само на три такива погребения. Организирани повече като процесии, а не само като погребения, те се превръщаха в част от колективната памет на града. Спускаха се знамена, затваряха се улици, а от един от хълмовете, високо над града, далеч от бясната конкуренция и всекидневната суетня, прокънтяваха изстрели от насочени към сивото небе револвери в смразяващ унисон.
На изгрев-слънце на следващия ден след неуспешния опит за залавяне на подпалвача всички екипи се изтеглиха от парка и дома на Болд. Единствено ленти в жълто и черно, опасани навсякъде, напомняха за доскорошното полицейско присъствие. Само една обходна полицейска двойка курсираше между двете местопрестъпления. Специалистите по идентифицирането бяха предупредени да се върнат за оглед и на двете места още с първия слънчев лъч.
Болд беше издал тази заповед. Може би това беше заради погледа, който Шосвиц му беше отправил в оперативния микробус точно преди операцията да започне. Може би беше заради призрачния танц на Бранслонович между високите дървета. Може би беше заради това, че беше станал свидетел на смъртта на Бранслонович секунди по-късно. Каквато и да беше причината, Болд се чувстваше пряко отговорен за нейната смърт. Картината на нейното гърчещо се тяло и ръце, разперени в кръстен знак, се беше запечатала дълбоко в съзнанието му и не му даваше покой. Насън или наяве, нямаше значение, картината стоеше пред очите му. Живееше с нея. Или поне трябваше да опита.
Най-голямо огорчение у него предизвикваше фактът, че единственият свидетел — полицаят от спасителния отряд на име Роби, беше с лошо счупена челюст и не можеше да говори. А в собственоръчно написаната бележка твърдеше, че не е успял да види много добре заподозрения.
Болд беше като омагьосан от парка. Вмъкна се в ограденото
Обгорялата част от гората поразяваше с вида си — приличаше на раково образувание. Болд вървеше натам, широко отворил очи, готови да съзрат и най-минималното доказателство за човешко присъствие. Подпалвачът беше преминал през този район и независимо че след него бяха шарили пожарникари, медици и полицаи, Болд допускаше възможността, вероятността, нещичко, някакво доказателство да е останало, както винаги се оказваше в такива случаи.
Обиколи няколко пъти, но не откри нищо — нито в района на пожара, нито наоколо, обаче въображението му започна да си представя как убиецът се крие тук. В същото време се движеше към мисления център, описвайки кръгове с все по-намаляващ радиус — също като годишните кръгове по пъновете на отсечените дървета. В центъра на района, представляващ кръг с диаметър около четири метра, засипан със сиво-бяла пепел, се издигаха две дървета, останали незасегнати, само с едва обгоряла кора — издигаха се на височина между три и седем метра. Докато правеше огледа, Болд оцени гениалността на извършеното — подпалвачът беше изгорил всички и всякакви доказателства за присъствието му заедно с Бранслонович на това място. Превъзходно свършена работа. Още едно потвърждение, помисли си сержантът, за предварителна подготовка, за предумисъл. Не искаше такъв силен враг, би предпочел един невеж, спонтанен, мятащ се между грешките си социопат, абсолютно немарлив към евентуалните улики и доказателства, които би оставил след себе си.
Навличайки кожата на намеренията и мотивите на подпалвача — подобна стъпка беше много важна за всяко едно разследване — Болд се замята ту наляво, ту надясно, на една страна, на друга страна в опит да открие място, откъдето се вижда най-добре собствената му къща. Виждаше единствено шосе „Фини“ и чуваше шума от трафика около „Грийнууд“. Погледна нагоре.
Това просто движение предизвика у него прилив на мисли и чувства, които му вдъхнаха абсолютна сигурност, че подпалвачът е бил покатерен на едно от дърветата. Бранслонович се е оказала под него и той я е поразил. Долните клони на двете дървета бяха покрити със сажди. Болд направи подробен оглед и на двете дървета — клоните на по-близкото до него дърво бяха ниско разположени и нагъсто един до друг — беше лесно човек да се покатери на голяма височина. Болд точно това и направи. С разположението си клоните наподобяваха стъпала на истинска стълба. Да пази равновесие се оказа мъчително изпитание за него — заради понаедрялата му фигура. След всеки изкачен клон гледката ставаше все по-добра. Ръцете и дрехите му станаха целите в сажди. Вече преодоля три метра… четири метра… пет метра… И все още не се виждаше вторият етаж на къщата му. Покатери се на още едно клонче, и още едно — успявайки все още да потиска страха си от височината, само леко му се виеше свят и стомахът му се бунтуваше. Докато се катереше, нито за миг не погледна надолу, гледаше само надалеч. И изведнъж на около половин километър разстояние съзря покрива на собствената си къща. Тази гледка като че го зареди с допълнителна енергия. Смени фокуса на погледа си, търсейки следващия клон, и точно пред очите си видя прясно издълбани букви и цифри, непокрити от саждите: „дАн 3:94“.