Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Има опасност от отвличане — обясни Зислански.
— Няма проблем да разреша достъп до къщата. Ще се наложи само водещият детектив да ви придружи, така мисля.
— За да ме следи какво правя — прекъсна го Прескот. — Нищо против това.
По тона й личеше, че не беше много доволна.
— За да подсигури запазване автентичността на обстановката — поясни Болд. — Такава е практиката.
— Най-много ни притесняват наркотиците. Наркодилърите не си поплюват и използват пет-шестгодишни дечица до седемнайсетгодишни, за да пласират наркотици. Впрочем вие го знаете най-добре.
— Пласирането на наркотици наистина е добило масов характер. Но се надявам…
Прескот
— Цялата се разтрепервам, като чуя за наркотици. Когато човек се захване с работа като моята, много бързо може да изгуби надежда. Затова прехвърляме планини от работа, надявайки се, че усилията ни ще се оправдаят поне в някои от случаите. Не ни се случва много често, за ваше сведение. Но може би този път? С тази настройка подхождаме към всеки случай.
— Може би този път — съгласи се Болд.
Нямаше нужда тази жена да го залива с подобни трогателни излияния точно сега.
Тя полюбопитства:
— Знаете за предишното обаждане на деветстотин и единайсет, нали, сержант?
— Не съм сигурен, че знам за какво става дума — призна Болд.
— И аз мислех, че нещо не е наред тук — обърна се Прескот към придружителката си Зислански. И продължи на раздразнения повече от самата нея Болд: — Имало е предишно обаждане на деветстотин и единайсет — на десети октомври тази година. От информационния център са идентифицирали номера на телефона, от който е било направено, и съответния адрес. Съобщението е направило малко момче, което не се е представило. Сметнали са го за измислица или някакъв номер, но въпреки това ни го прехвърлиха, каквато е практиката. Телефонът, от който е позвънило момчето, се намира в къщата, където сте намерили трупа. А анонимното момче е същото това момче — обясни тя. — Точно обаче това първо обаждане ни безпокои, като се има предвид в какво ужасно състояние е бил открит вашият заподозрян. В тази къща нещата явно много са загрубели. Предполагам, че нещо в наркосделката им се е объркало.
— В наркосделката?
— Първото обаждане на деветстотин и единайсет — каза тя. — Не е било номер, както си е помислил диспечерът. Момчето е казало, че е било свидетел на предаване на наркотици на летището.
— На летището? — В съзнанието на Болд звъннаха тревожни сигнали. Неспособен да се овладее — силното вълнение беше нещо, което рядко му се случваше — той скочи от стола, на който седеше. И извика, карайки и Прескот да подскочи. — На летището? Предаване на наркотици на летището?
Нали и гадателката на Дафи беше съобщила за същата наркосделка, намесвайки и мъжа с обгорялата ръка. В света на Болд нямаше съвпадения — всичко си имаше обяснение.
— Госпожице Прескот — изрече по-спокойно Болд, успявайки да се овладее. — Мисля, че може и да сте намерила своя случай с добър изход.
34.
Няколко пъти на ден Дафи се питаше какво да прави. Сгодена за човек, за когото откриваше, че е все по-трудно да обича; влюбена в женен мъж; притисната между униформени и цивилни, една от малкото жени с по-висок чин от редовите полицаи; доброволка няколко вечери в седмицата в приюта за бездомни деца, които бяха видели твърде много, а живееха твърде малко; научен работник, копнеещ за духовен напредък; самотник, копнеещ за партньор.
Колата й беше паркирана от другата страна на улицата, на която се намираше лилавата къща с неоновия надпис и гигантския глобус на тревната площ отпред. Точно в три часа и седем минути следобед едно момче се появи на тротоара и сви по алеята, водеща към къщата. Заобиколи я и повече не се показа,
Дафи погледна към Сюзан Прескот, седяща на седалката до нея, и я попита:
— Готова ли си?
— Както винаги — отвърна жената.
Дафи излезе от колата. Беше застудяло. Пъхна ръце дълбоко в джобовете си, все още размишлявайки над алтернативите за това момче. Самата идея да го отдели от Емили, за да го остави на попечителството на социалните служби, й беше омразна. Няколко пъти беше посещавала центъра за временно въдворяване на малолетни от окръг Кинг на „Спрюс“. Ами ако нещо се случеше с него там? Кой щеше да бъде виновен тогава? Ставаше дума за натиск. Ставаше дума да се осигури свидетел за Болд. Ставаше дума да се принуди Емили да говори.
Прислони се отстрани до колата. Не искаше Емили да я види. Бяха се договорили Сюзан да изчака с чукането на вратата.
Дафи изпитваше притеснение и тъга. Сивият и дъждовен ден й влияеше потискащо. Искаше й се да бъде някъде другаде. Искаше да бъде някой друг — жена с друго минало, с друга работа, с друг живот. Госпожа Оуен Адлър? Вече не беше толкова сигурна — а човек трябваше да е сигурен в такъв случай. Омръзнало й беше от нея самата, от предвидимостта на нещата.
Да отнеме момчето от някого, който го обичаше, изпълнен с решимост да го защити, за да го остави на попечителството на щата. Животът ненаситно поглъщаше всеки и всичко.
Сюзан почука силно на вратата. Звукът отекна сред дърветата наблизо като ехо от изстрел. Дафи се напрегна още повече, извади ръце от джобовете и се изкачи безшумно на верандата пред задния вход, заставайки непосредствено до рамката на вратата. Натиск. С натиск се пробиваха скали и планини, за да се прокарат тунели; натискът можеше да накара дете да бяга през задния вход.
До нея долетяха приглушените звуци от разгорещения диалог между Сюзан и Емили. Беше започнал в спокоен тон, но много бързо премина в крещене. Странно как, без всъщност да чува думите, които изричаха, Дафи ясно си представяше как протича разговорът помежду им. Сюзан се е представила като служебно лице, каквато беше. Социални грижи — Сиатъл, отдел „Деца под попечителство“. Емили веднага е заела ненужно отбранителна позиция — отричаща, противоречаща, прекъсваща, изпитвайки все по-голяма болка и увеличавайки децибелите на речта, докато до Дафи съвсем ясно долетя:
— Не можете да го отведете!
Дафи зае разкрачен стоеж, като боксьор, протягайки ръце в готовност за сблъсъка, който изглеждаше неминуем. Усещаше се скована. Не беше яла цял ден. Двете чаши чай рано сутринта разяждаха като с киселина стомаха й. Беше и с менструация. И й се повдигаше. В такъв ден би предпочела да е в леглото, завита през глава, или в банята, озвучена с приятна музика. Твърде много време прекарваше в имението на Оуен, а твърде малко на плаващата си къща; беше изменила на приоритетите си. Направо се мразеше. Много лош ден беше избрала, за да върши важна работа.
— Стоях там — разказваше Дафи. — Той изхвръкна през задната врата и както влак се втурва надолу по хълм — с главата напред и настроен за бой.
Дафи, проснала се върху леглото в хотелската стая на Болд, пиеше втора бира. Стаята не беше нищо особено — плащаше му я градската управа и щеше да живее в нея, докато станеше възможно да се върне в къщата си. Ужасно му се искаше да се върне в нея. Чувстваше се неловко при вида на Дафи, просната върху леглото му. Беше облечена с тесни дънки и бяла риза с копчета отпред. Играеше си с часовника гривна, не спирайки да я върти около ръката си.