Без шанс за разпознаване
Шрифт:
Двамата детективи влязоха вътре. Болд чу да се затръшва врата на кола. Нямаше нужда някой да му казва, че това е Дафи.
— Няма да намерите стълбата — продължи Гарман без ни най-малък признак, че може да изпитва разкаяние. — На нейно място си купих друга — алуминиева, която може да се закрепи в горната част. Виждали ли сте такива стълби?
— Купил си друга на нейно място?
— Защото ми я откраднаха — съобщи им Гарман. — Преди шест, даже седем месеца. — Той кимна, присвивайки устни. — Кълна се в Бога. — Дафи почука. Гарман я покани вътре, стиснаха си ръцете. — Вижте, искате да отидем в полицията или да продължим
Болд за миг се почувства изваден от равновесие, Гарман предусещаше ходовете му. Наистина искаше да го заведе в полицията и да го вкара в „Бокса“. Да го сплаши. Да проведе кръстосан разпит. Ла Моя щеше да бъде в ролята на лошото ченге, Болд — на доброто, а Дафи — на обективния наблюдател. Искаше да го нервира. Да го улови в грешка. Сега се запита дали подобно поведение щеше да има успех при Гарман, привикнал на свой ред да провежда разследвания и разпити. Имаше чувството сякаш вижда собствения си образ в огледалото.
— Тук ще останем — изръмжа той.
Не искаше да му дава нищо, за което да се залови, искаше само обяснение за двете мъртви жени и за заплахата срещу неговото семейство, в същото време се усещаше като разпънат между това свое намерение и мисълта за презумпцията за невинност до доказване на противното. Полицаите обаче не се ръководеха от тази презумпция — тя беше за съдиите и за съдебните заседатели. За Болд този човек беше убиец — умен, добър професионалист, но независимо от това убиец. С нищо не му беше задължен.
— Ще погледам наоколо — каза Ла Моя, отправяйки към заподозрения прочутия си ненавистен поглед. Ла Моя винаги беше директен, много рядко прибягваше до хитри ходове. Методът му беше по-скоро от типа с рогата напред, принуждавайки заподозрения към покорство и подчинение. Измъкна от сплесканата си чанта „Дънкин Донатс“ папка с купчина документи в нея. — За да бъде съвсем официално. Ето го разрешението за обиск, подписано от съдията.
Чантата беше на мазни петна, а разрешението — нечетливо. Гарман го взе в ръка, погледна го, кимна и му го върна.
— Много официално — опита се да се пошегува.
Ла Моя цитира обичайното имате правото да мълчите и да откажете да свидетелствате, без да присъства адвокат, а Гарман леко се подсмихна, изричайки беззвучно думите заедно с него.
На Болд му идеше направо да го убие. Беше прекалено самодоволен, подготвен — или невинен като новородено. Още преди да започнат, Болд вече знаеше, че нямаше да стигнат доникъде. Дафи поиска чаша кафе. Гарман й направи нес, направи и за себе си. Болд и Дафи седнаха на дивана, който изглеждаше твърде старичък. Гарман се настани на креслото с висока облегалка, тапицирано с кафява дамаска.
След петнадесетминутно задаване на въпроси, по време на което Болд с гневен маниер нахвърляше записки в бележника си, стараейки се да получи потвърждение за една и съща информация по няколко различни начина, Ла Моя се върна. Както беше застанал зад Гарман, поклати глава и с пръстите на двете си ръце оформи голяма нула. Болд не беше изненадан.
Въртяха се така в кръг още четиридесет и пет минути, връщайки се отново към някои от отговорите на Гарман в опит да го хванат в несъответствие, но представянето на пожарния инспектор от експертната група към градския съд — Сиатъл — ако изобщо в ролята на разпитван беше
След цял час и двадесет и две минути разпит Дафи беше тази, която постигна първия успех.
— Разкажете ни отново за службата си във военновъздушните сили.
Той кимна.
— Служих две години във военновъздушна база „Гранд Форкс“ и шест — в „Минот“. Бях женен тогава. Млад. Хубави години бяха.
— Нямали сте много занимания и забавления.
— Много — не, а много малко — отвърна Гарман и й се усмихна.
— Трябва да сте се опознали с другите момчета много добре — продължи тя.
— Практически познавах всички: момчетата, жените им, семействата. „Гранд Форкс“ е като едно голямо село.
Ла Моя вметна:
— Това са ракетни бази, нали?
Гарман се намръщи.
— Защо не провериш, детектив? Тъкмо ще имаш с какво да се занимаваш.
Ла Моя настръхна и се размърда на мястото, където стоеше. Отиде в кухнята и взе оттам стол, намести го срещу Гарман както беше с облегалката напред, прекрачи го и седна.
Взаимоотношенията бяха очертани — и то от самия Гарман, даде си сметка Болд. Щеше да работи с Дафи, да се отнася с уважение към Болд, но да го държи на дистанция, и щеше да се препира с Ла Моя. Това, което всъщност притесни сержанта, беше, че Гарман така точно беше разгадал плана му за разпределение на ролите.
— Ами бракът ви?
— Въпросът се отхвърля, госпожо адвокат — отвърна Гарман.
— Не съм адвокат.
Гарман я изгледа с въпросителен поглед.
— Така и не успях да разбера каква е истинската ви роля. Доколкото си спомням, първия път заобиколихте въпроса.
Ла Моя каза:
— Ами защо не провериш? Тъкмо ще има с какво да се занимаваш.
Този път беше ред на Гарман да се размърда нервно.
Болд се беше настроил по-оптимистично.
— Значи не си забравил някъде стълбата, нито си я дал на приятел — откраднали са ти я.
— Ако ме попиташ и за четвърти път за това, пак ще ти кажа същото — отвърна Гарман, без всъщност да отговори. Присви устни, изгледа всички поотделно, след което каза: — Така или иначе ще го разберете. Стълбата ми е последна грижа. Моят микробус беше откраднат. Бял микробус. По дяволите, страхотен. Форд. Със сгъваеми седалки. С вградена елинсталация за изсушаване на прозорците. Стълбата, работна екипировка, чантата с инструментите ми. Коли… камиони… крадат се всеки ден в този град, нали? Мислех, че просто са си го харесали и че сигурно вече пътува, натоварен на кораб за Сингапур или закъдето е предназначен трафикът. Докато не получих писмата. Тогава се запитах дали всъщност от самото начало мишената не съм бил аз, а не микробусът. — Той погледна към Ла Моя. — Разбира се, може аз да съм организирал кражбата на микробуса и да съм го скрил някъде, за да го използвам после за палежите. Страхотно алиби — откраднат микробус.