Без шанс за разпознаване

Пирсон Ридли

Никълъс Хол излезе от микробуса и пое по пътеката покрай огромния глобус, лицето му отрази различните цветове на неоновия надпис, и натисна звънеца. Звъненето се чу на секретната полицейска честота.

Болд, напрегнат до крайност, измърмори приглушено:

— Оставете го да влезе.

Заподозреният забеляза Бримзли и Майърс пред съседната къща. След това се огледа наоколо — внимателно, изпитателно. В момента, в който гледаше към тяхната каравана, Болд изсъска:

— Не мърдай. Не дишай.

Хол продължи

да се оглежда даже и след като Емили се показа на вратата. Вниманието му беше привлечено от двамата полицаи, които се мъчеха да качат колата върху платформата на камиона. Те бяха сапьори и досега не им се беше случвало да вършат нещо подобно.

Факс апаратът нададе вой. Болд погледна нервно натам — от него бавно се точеше лист, представящ копие на черно-бяла фотография на заподозрения. Увеличение на снимката от шофьорската му книжка. Никълъс Хол изглеждаше нормален във всяко едно отношение.

Болд прошепна в микрофона на мобифона:

— Разберете за обгорялата ръка.

Ръката. Даже от разстояние ясно се виждаше. Болд сложи бинокъл пред очите си, доволен, че осветлението на верандата е включено. Ръката. Парче розово месо с три нокътя в края. Изглеждаше така, сякаш мъжът беше пъхнал нормалната си ръка в розова балетна пантофка или в розов чорап. Но този чорап всъщност нямаше смъкване. Обзе го моментно безпокойство: би ли могъл човек с такава ръка да се катери по дърветата? Би ли могъл да дълбае цифрово-буквено указание за библейски текстове върху дървесната кора? Болд вдигна мобифона си и каза на диспечера да го потърси по радиостанцията, ако трябва. След което прекъсна връзката и набра номера на офиса на Лофгрийн, надявайки се той да е останал и след работно време, какъвто му беше обичаят.

Гейнис подаде на Болд факса със снимката на Хол. Болд го пое и веднага го остави настрана.

Пред входната врата на къщата Хол все така се оглеждаше.

— Добре дошъл — чуха в караваната приветствието на Емили. Звукът беше приглушен, тъй като от верандата до стаята с масата, под която беше микрофонът, имаше поне четири метра. — Влез — подкани го тя.

— Виждала ли си друг път паяк в този квартал? — попита той. — И на вас ли ви вдигат колите?

— Постоянно — излъга го тя.

— Да оставят талони за глоба — да. Но чак пък да ги вдигат?

— Нали и те трябва да печелят — като ти вдигнат колата, ти вземат повече. За какво мислиш има паркинги? — изрече тя с ирония. — Ти какво се притесняваш? — попита го тя. — Нали си паркирал в моята алея?

— Какво самообладание има тази жена — ахна Дафи.

— Страхотна е — съгласи се Гейнис.

Един от помощниците на Лофгрийн се обади на Болд. Оказа се, че шефът му си е тръгнал. Помощникът му съобщи номера на телефона в колата на Лофгрийн и добави:

— Тръгна си преди

пет минути.

Болд се свърза с Лофгрийн, който в момента се намираше на придвижващия се с бавна скорост плаващ понтонен мост, и му каза:

— За тези издълбани надписи…

— Аха?

— Може ли да ги е дълбал левак?

— Точно това не сме проверявали.

Наблюденията се водеха на принципа „искам да знам на всяка цена, и то веднага“. Лофгрийн нямаше как да знае, че Болд в момента се намираше в преоборудвана каравана — собственост на полицията, с очи, приковани в евентуалния главен обвиняем.

— Направих увеличени снимки, с дигитален апарат. Помощниците ми могат още да ги увеличат. Ако искаш, аз да ги погледна, могат да ми ги пратят по факса още в колата. Иначе те също могат да помогнат. — Болд си представи вътрешността на служебната кола, карана от Лофгрийн. Оборудвана с комуникационен терминал на „Моторола“, принтер, мобифон и факс апарат, играеше ролята на изнесен на местопрестъплението филиал на лабораторията по идентифициране.

— Трябва ми спешно. В момента съм на наблюдение, Бърни.

— Кажи ми как да те открия.

Знаейки, че отново би трябвало да свърже мобифона си с оперативната кола, Болд се заинтересува за мобифона на Дафи. След като разбра, че е с нея, съобщи номера му на Лофгрийн.

Лофгрийн го обнадежди:

— Нещо забавихме ход и това е само от полза за теб. Ще мога по-бързо да ти свърша работа. И веднага ще ти се обадя.

Болд му благодари и прекъсна връзката. После набра номера на оперативната кола и възстанови постоянно поддържаната връзка.

Никълъс Хол прекрачи прага на входната врата и тя се затвори зад него. Гласът на Емили се чуваше по-добре, колкото повече се приближаваше към масата с микрофона.

Дафи седеше със затворени очи, така по-добре се концентрираше. Изведнъж усети погледа на Болд, насочен към нея, и изрече тихо:

— Не му хареса паякът. Предлагам да се изтегли.

Болд предаде думите й на диспечера. След по-малко от минута колата беше покачена и закрепена на платформата и камионът потегли надолу по улицата.

В течение на следващата минута на полицейската честота се чуваше разговорът между диспечера и двамата сапьори в камиона, на които беше наредено, след като завият в първата пресечка, да се разположат северно от лилавата къща.

След това последва разговор между един от полицаите от спасителния отряд, който поиска информация от всички постове дали заподозреният наистина е влязъл в къщата. След което, подобно на сянка, плъзнала се за миг върху тревната повърхност, той се изтърколи от храстите и се вмъкна под микробуса на Хол — Болд зорко беше наблюдавал тази сцена. След по-малко от пет секунди полицаят се претърколи в обратна посока и се притаи в сянката на кедровото дърво.