Без шанс за разпознаване
Шрифт:
— Хванах го с две ръце, а той се загърчи като… Не знам… като риба ли… Бореше се неуморно. Горкото дете. И, разбира се, тя не можа да докаже, че е нейно дете — защото той не е нейно дете, а това й трябваше на Сюзан, за да го отведе със себе си. И сега всичко ни се върна като с бумеранг. Знаем точно кой е, как се казва, обаче той самият не иска да ни каже нито дума. Така че… нали разбираш…
Като че за момент гласът й се загуби.
— Не се самообвинявай — каза й Болд.
Беше седнал пред кухненския кът в стаята, стараейки се да се държи на дистанция от
— Виж, само ако можеше да си там — въздъхна Дафи. — Той плачеше за нея. Тя също. И как ни се молеше. Беше ужасно.
— Сега направо се самоизтезаваш — опита се да я възпре той.
— Върна ни се като с бумеранг — повтори тя. Лека-полека маниерът й на говорене заприличваше на пиянски, тя все повече сливаше думите. — Ако искаш да нямаш проблеми, не си вземай белята с деца.
Болд се наклони към нея.
— Сега да не ми четеш лекции — предупреди го тя, усещайки какво се готви да направи. — Аз съм вече голямо момиче и искам още една бира.
— Изпиваш я и те завеждам у вас.
— Обещания, обещания — промърмори тя. — Може пък да остана да спя тук. — После попита високо: — Какви са тези неща?
Намерението на Болд отново се осуети — тъкмо си беше отворил устата, за да я разубеди за третата бира. Тя потупа ръба на леглото, канейки го да седне по-близо, но той не я послуша.
— Дороти Инрайт е купила всичко това от един магазин за железарски и домакински принадлежности ден преди пожара. Джон ги осигури.
Вещите бяха опаковка сгъстен кислород „Дрейно“, руло сребриста лента, отводнителна тръба, гъба и чифт гумени ръкавици.
— Сюзан ще направи така, че той да остане при мен. Момчето — произнесе Дафи.
— Железарски магазин — каза на свой ред Болд, нарочно отклонил поглед от нея. — Може да излезе нещо от това.
— Нещо като временен пристан, докато се уреди положението му — защо трябва да му причинявам всичко това? Имат такава практика, нещо като програма „По-голямата сестра“. Сюзан малко ще трябва да наруши правилата, обаче утре следобед той вече ще е мой. И няма да избяга, защото му казахме, че ако го направи, Емили ще се сбогува с гадателството и може да отиде и в затвора. Такова зло той няма да й причини. Виждаш ли ме колко съм добра, каква професионалистка съм? Надявах се, че ще се гордееш с мен. Стигнах дотам да заплашвам дванайсетгодишно дете!
— Нашата работа не е лесна — избъбри й той. — Особено когато става дума за деца. Помниш ли Джъстин Левит?
— Изглеждат така невинни. Ето, това е. Толкова е трудно да направиш каквото и да било, когато те гледат с невинните си очи. — За миг замълча. — Децата ти липсват, нали?
— Естествено.
— Тя те спечели завинаги. Ето това е. В деня, в който се роди Майлс, разбрах, че съм те загубила завинаги.
Беше точно тази тема, която изобщо не му се искаше да обсъжда.
— Какво ще каже Оуен за момчето?
— С момчето ще се настаним в плаващата къща — отвърна Дафи. — Оуен и аз… — не довърши тя, вместо това предпочете да надигне бирата. — Наистина сме добре — довърши.
— Не си ме
— Разбира се, че съм. — Не смееше да го погледне. — Ние имахме своя шанс — напомни му тя. — Не съм като лисицата от приказката за киселото грозде. — След което изрече замислено: — Може би между нас нямаше да се получи. Кой знае?
И двамата знаеха, че щеше да се получи, помисли си той. Между тях винаги се беше получавало. Това си мислеше, но каза друго:
— Аз тогава се бях разделил с жена си. Без да сме се развеждали…
— Не ми напомняй. Много добре си спомням онази нощ. Чудно как някои неща се врязват в паметта, а други — не. Аз съм тази, която би трябвало да може да обясни как става така, нали? Затова ми беше обучението, специализацията, стажът. А къде остана животът ми? Забрави! Обективен и субективен подход — ето това е. В непроходимата мъгла. На Боб Дилън ли беше, или на Джони Мичъл? Може и двамата да имат такава песен. Хей — подвикна му тя закачливо, — ти от дете ли харесваш джаза, или имаше преходен период? Фолк рок? Рок? Или ей така, просто влюби се в джаза и край.
— Може да дойде ден, когато нашите партньори умрат, искам да кажа, това ще бъде нашият ден.
Не беше сигурен защо й казва това.
— Като в „Любов по време на холера“ 4 ли?
— Не съм чел тази книга.
— Много си загубил. — След което добави сънливо: — Била е писана за нас, така смятам. Може би си прав. — И допълни: — Доста некрофилско обаче.
— Работата е там — смени той темата, — че момчето може да промени хода на разследването.
4
Произведение на Габриел Гарсия Маркес. — Б.пр.
Позата, в която се беше излегнала Дафи на леглото — подпряна на един хълбок, с кръстосани крака, с ръка, свита в лакътя и подкрепяща главата й — цялата тази гледка му идваше малко в повече. Тази нейна буйна коса, леко премрежените от изпитото количество бира очи и сънливият й вид…
Тя каза:
— Чудя се защо така съм се прехласнала по теб…
— Не си.
— Съм, съм. И двамата го знаем.
— Ще поставим Ричланд под наблюдение — каза Болд. — Също и Гарман, смятам, че трябва.
Тя продължи:
— Разбирам го от начина, по който ме гледаш понякога. Не ти ли идва наум, че и аз мога да изпитвам същите чувства? До мозъка на… костите ми?
— Тя ще ни се обади ли, ако той се появи? — попита той.
Дафи отвърна на секундата:
— При положение, че при нас е момчето, ще се обади. На нейно място най-голямото ми притеснение ще е заради това, че щатът веднъж като го всмуче в системата си, и повече няма да го пусне.
— Дали от социални грижи изобщо ще му позволят някога да се върне при нея? — усъмни се той. — Нямат кръвна връзка помежду си, нали?