Бездна

Чайлд Линкълн

Откъм острова изведнъж се чу някакъв звук като от прокашляне. Той се засили, превърна се в тихо бучене и най-сетне изригна в гърлен стон, все едно умираше някакво дълбоководно чудовище. Хач усети как кожата му настръхва.

— Що за шум е това, по дяволите? — попита остро Найдълман.

— Смяната на отлива с прилива — отвърна Хач и потрепери леко на студения и влажен въздух. — Наводнената шахта несъмнено е свързана с морето чрез скрит тунел. Когато силният прилив се сменя и течението в тунела се обърне, се чува този шум. Най-малкото така поне се говори.

Стонът продължаваше, после бавно затихна в клокочене

преди да изчезне напълно.

— От местните рибари ще чуете и друга теория — рече Хач. — Може би сте забелязали, че около острова няма хвърлени кошове за омари. Не си мислете, че това е поради липса на омари.

— Проклятието на остров Рагид — рече Найдълман и кимна, а в погледа му проблесна язвително пламъче. — Чувал съм за това.

Последва дълго мълчание, през което Найдълман гледаше към палубата. След това бавно вдигна глава.

— Не мога да върна живота на брат ви — рече той. — Но мога да ви обещая: ще разберем какво се е случило с него.

Хач махна с ръка, изведнъж останал безмълвен от вълнение. Обърна лице към стъклата на ходовата рубка, доволен, че дъждът го прикриваше. Най-неочаквано осъзна, че не може да понесе повече да бъде на този остров. Насочи лодката на запад без да дава никакви обяснения и даде пълна газ, щом отново навлязоха в окръжаващата го мантия на мъглата. Искаше да се прибере в мотелската си стая, да поръча ранен обяд и да го изгълта с каничка „Блъди Мери“.

Излязоха от мъглата на яркото слънце. Вятърът се бе усилил и Хач усети как капчиците влага се изпаряват от лицето и ръцете му. Не се обърна назад. Ала от самата мисъл, че обвитият в мъгла остров бързо се смалява на хоризонта, стягането в гърдите му намаля.

— Трябва да знаете, че ще работим с първокласен археолог и историк — обади се Найдълман. — Информацията, която ще получим за инженерните науки от седемнайсети век за пиратството в открито море, за морските технологии — а може би дори за мистериозната смърт на Ред Нед Окъм — ще бъде с неоценима стойност. Това ще е колкото търсене на съкровище, толкова и археологическа експедиция.

Последва кратко мълчание.

— Искам да си запазя правото да прекратя цялото шоу, ако почувствам, че условията стават прекалено опасни — рече Хач.

— Напълно ви разбирам. В нашия железен договор за заем-наем на земята има осемнайсет условия. Просто ще добавим деветнайсето.

— И ако се включа в тази работа — каза още по-бавно Хач, — не бих искал да съм безгласен съдружник, който да наднича иззад нечие рамо.

Найдълман разбърка изгасналата пепел в лулата си.

— Спасяване на имущество от този род е изключително рискована работа, особено за неспециалист. Каква роля предлагате за себе си?

Хач сви рамене.

— Споменахте, че сте наели лекар за експедицията.

Найдълман спря да човърка лулата си и вдигна вежди.

— Както се изисква по законите на щата Мейн. А вие предлагате промяна в персонала, така ли?

— Да.

Найдълман се усмихна.

— И няма да имате проблеми да напуснете болницата „Маунт обърн“ при такова кратко предизвестие?

— Моите изследвания могат да почакат. Освен това не става дума за особено дълъг период. Вече е краят на юли. Ако възнамерявате да се заемете с всичко това, трябва да приключите за четири седмици — независимо от резултата. Разкопките не могат да продължат

през щормовия сезон.

Найдълман се надвеси над перилата и изчука угарта от лулата си с бърз и силен удар. Изправи се, а зад гърба му се очерта дългата тъмна ивица на Бърнт хед.

— След четири седмици всичко ще бъде свършено — рече той. — С вашите и с моите усилия.

5.

Хач спря на неасфалтирания паркинг до супермаркетчето на Бъд. Този път беше със собствената си кола; беше странно смущаващо да наблюдава местата от отминалия си живот през стъклото на колата — част от сегашното му битие. Погледна към напуканите кожени тапицерии, избелелите петна от кафе върху изкорубената кутия около скоростния лост. Толкова позната и някакси сигурна картинка; наложи му се да положи голямо усилие да отвори вратата. Извади слънчевите очила от жабката, но после ги върна обратно. Времето на преструвките бе свършило.

Огледа площадчето. От износения асфалт на улицата надничаха повече калдаръмени камъни от преди. Старото павилионче за вестници на ъгъла с поклащащи се въженца, върху които някога висяха комикси и списания, бе отстъпило място на магазин за сладолед. Отвъд площадчето градът се спускаше надолу по склона невероятно живописно, както винаги; покривите от каменни плочи и застъпващи се кедрови дъски блестяха на слънцето. Някакъв мъж се изкачваше от пристанището, обут в гумени ботуши, наметнат с гумирано яке: ловец на омари, който се завръщаше у дома. Друг минувач погледна към Хач и изчезна в странична уличка. Беше млад, на не повече от двайсетина години и на Хач му хрумна, че дори не е бил роден, когато той и майка му напуснаха града. Цяло ново поколение бе израсло по време на отсъствието му. А не ще и дума — цяло поколение бе измряло за това време. Изведнъж се запита дали Бъд Роуел бе още жив.

На пръв поглед супермаркетчето на Бъд изглеждаше досущ същото, каквото го помнеше: зелените му летящи врати не си пасваха добре, там си беше старата рекламна табела на Кока-кола, както и олющената, наклонена веранда. Влезе вътре, дъските на дюшемето проскърцаха под краката му, извади една количка от редицата до вратата, доволен, че магазинът бе празен. Пое по тесните проходи и започна да избира храна за „Плейн Джейн“ — бе решил да остане на лодката, докато старата фамилна къща не бъде подготвена за живеене. Бъркаше тук и там, хвърляше най-различни стоки в количката, докато най-сетне не осъзна, че просто отлагаше неизбежното. С известно усилие забута количката към изхода на магазина и се озова лице в лице с Бъд Роуел: едър, плешив и жизнерадостен, с блестяща чиста касапска престилка. Хач помнеше, че много пъти Бъд пробутваше тайно под тезгяха на него и на Джони забранените им захарни пръчки. Това подлудяваше майка им.

— Добър ден — рече Бъд и погледът му пробяга по лицето на Хач, а после към паркираната отвън кола, за да види номерата й. Не бе често явление на паркинга му да спира стар ягуар от скъпия модел ХКЕ. — От Бостън ли сте?

Хач кимна, все още неуверен как да изиграе ситуацията.

— Аха.

— На почивка ли? — попита Бъд и внимателно постави един артишок в торбичката, после бавно изтрака сумата на старата си бронзова касова машина с обичайното си ледено спокойствие. В торбичката полетя втори артишок.