Бездна
Шрифт:
Лицето на Найдълман отново се разтегли в онази, изглежда, негова фирмена усмивка — самоуверена, отнесена, но не и високомерна.
— Доктор Хач, през последните двайсет и пет години вие сте имали всички основания да покажете вратата на търсачите на съкровища. Напълно разбирам вашата реакция. Те са били недостатъчно добре финансирани и недостатъчно добре подготвени. Но не само те са били проблемът. Проблемът е бил също във вас самият. — Той се отдръпна отново. — Очевидно е, че не ви познавам добре. Но усещам, че след повече от четвърт век несигурност, може би най-сетне сте готов да научите какво всъщност се
Найдълман замълча за миг, без да сваля очи от Хач. Сетне продължи с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха:
— Знам, че не се интересувате от финансовата печалба. Разбирам освен това как вашата мъка ви е накарала да намразите този остров. Точно затова идвам при вас напълно подготвен. „Таласа“ е най-добрата в света в този вид дейност. Освен това на наше разположение е оборудване, за което дядо ви само би могъл да мечтае. Чартирали сме корабите. Разполагаме с водолази, археолози, инженери, лекар на експедицията — всичките готови да тръгнат при първия подаден знак. Една дума от вас и ви обещавам, че до месец Наводнената шахта ще е разкрила тайните си. Ние ще узнаем всичкоза нея.
Той прошепна думата „всичко“ с особена сила.
— А защо да не я оставим на мира? — рече Хач. — Защо не я оставим да си пази тайните?
— Това, доктор Хач, не отговаря на характера ми. А на вашия?
В последвалата тишина далечните камбани на църквата „Света троица“ удариха пет часа. Мълчанието се проточи минута, после две, сетне пет.
Накрая Найдълман взе листа от писалището и го прибра обратно в папката.
— Мълчанието ви е достатъчно красноречиво — рече тихо той, без злобна нотка в тона си. — Отнех ви достатъчно време. Утре ще съобщя на моите съдружници, че сте отхвърлили предложението ни. Довиждане, доктор Хач.
Той се изправи да си върви, но малко преди да стигне до вратата се спря и леко се извърна.
— Има и още нещо. Само за да отговоря на въпроса ви: наистинаима нещо, което ни прави по-различни от останалите. Открили сме малко информация за Наводнената шахта, която никой друг не знае. Дори вие.
Хач сподави смеха си, като видя изражението на Найдълман.
— Ние знаем кой я е проектирал — рече тихо капитанът.
Пръстите на Хач инстинктивно се свиха в юмрук.
— Какво? — изхриптя той.
— Да. А има и още нещо. Разполагаме с дневника, който той е водил по време на строителството.
В последвалото неочаквано мълчание Хач пое дълбоко дъх, после — отново. Сведе поглед към писалището си и поклати глава.
— Красота — успя да изрече той. — Просто красота. Май ви подцених. Най-после да чуя нещо оригинално след всичките тези години. Вие ми подарихте един чудесен ден, капитан Найдълман.
Ала Найдълман бе излязъл и Хач осъзна, че говореше на празната стая.
Нужни му бяха няколко минути, за да събере сили да се изправи иззад писалището. Докато прибираше документите си в чантата с все още леко треперещи ръце, забеляза, че Найдълман бе оставил визитката си. В горната й част бе написан телефонният номер — навярно на хотела, в който бе отседнал. Хач хвърли картичката в кошчето за боклук, взе чантата си, излезе от лабораторията и бързо пое пешком към къщи по потъващите в летния сумрак улици.
В два часа през нощта се озова пак в лабораторията: крачеше пред тъмния прозорец, стиснал в ръка визитката на Найдълман. Когато най-сетне вдигна слушалката, часът бе вече три.
3.
Хач
Градчето Стормхейвън се катереше по склона на хълма, обшитите със застъпващи се дъски къщи следваха зигзагите на калдаръмените улички. Към върха къщите оредяваха, изместени от китки черен смърч и малки ливади, оградени с каменни стени. На самия връх се издигаше градската църква, острата й бяла кула пробождаше сивото небе. В далечния край на залива мярна къщата на детството си — четирите й триъгълни покрива и пътечката нагоре, която надничаше от тревата, дългата морава, спускаща се към брега и малкия понтон. Бързо се извърна — сякаш някой непознат бе приел собствения му образ и сега виждаше всичко през погледа на чужд човек.
Насочи се към кея, като междувременно си сложи чифт слънчеви очила. Очилата и собствения му вътрешен смут го караха да се чувства малко глуповато. И въпреки всичко изпитваше повече опасения, отколкото дори в селото в Раруана, осеяно с труповете, жертва на тропическата треска, или дори при избухването на чумната епидемия в Сиера Мадре Оксидентал.
Пирсът бе единият от двата търговски кея, които се вдаваха в пристанището. Едната му страна бе застроена с малки дървени бараки: Кооперацията на ловците на омари, снекбар, наречен „Ястията на Ред Нед“, барака за стръв и друга за съхраняване на такъмите. В края на пирса имаше ръждясваща бензоколонка, товарни стрели и купчина съхнещи кошове за лов на омари. Отвъд входа на пристанището се бе спуснала ниска мъгла и там морето се сливаше неусетно с небето. Изглеждаше така, сякаш светът свършваше на стотина метра в морето.
Опряната на каменистия склон барака на кооперацията бе първата сграда на пирса. Весело издигащата се от тенекиен комин струйка пара подсказваше, че вътре варяха омари. Хач се спря пред черната дъска и прегледа цените на различните по качеството си омари: старите, олисели от хитиновата си обвивка, другите с яка обвивка, маломерните, подбраните и бракуваните. Надникна през пукнатото стъкло и видя редицата аквариуми, пълни с недоволни омари, измъкнати само преди часове от дълбоката вода. В отделен аквариум имаше много рядък вид самотен син омар, явно оставен за показ.
Малин се отдръпна от прозореца, тъкмо когато един ловец на омари изтъркаля варел с гниеща стръв по пирса. Той дотъркаля варела под товарната стрела на кея, сапанира го и го прехвърли на лодката под него — работа, която Малин бе наблюдавал в детството си безброй пъти. Чуха се викове, изведнъж забоботи дизелов мотор, лодката се отдели от кея и пое към морето, последвана от шумно ято чайки. Видя как лодката сякаш се разтвори като призрак във вдигащата се мъгла. Скоро щеше да стане възможно да се видят и вътрешните острови. От мъглата вече се подаваше Бърнт хед, стръмен гранитен склон, който се спускаше към морето южно от града. Прибоят шумеше и донесе до Хач тихия ромон на вълните. На върха на склона каменният фар се издигаше сред прещипови и боровинкови храсти, червените му и бели ивици и обшитият с медни листи купол придаваха весела цветна нотка на фона на сивата мъгла.