Бездна
Шрифт:
— Искаш да те откарам ли? — попита Хач.
— Как позна? — отвърна Бонтер, хвърли чантата си в лодката и скочи в нея. — Писна ми вече от твоя грозен остров.
Хач отдаде вързалата, завъртя лодката покрай рифовете и пое през заливчето.
— Заздравя ли раната ти?
— Остана един грозен белег върху иначе красивия ми корем.
— Не се безпокой, няма да личи. — Хач отново погледна мръсния й работен комбинезон. — Кюфтета от кал ли си си правила?
Бонтер се намръщи.
— Кюфтета… от кал?
— Е, не си ли си
Тя изсумтя и се засмя.
— Разбира се! Това е нещото, което археолозите умеят най-добре.
— Личи си.
Наближаваха тънкия обръч на мъглата и Хач намали хода, докато не излязат на чисто.
— Не те видях сред водолазите.
Бонтер изсумтя отново.
— Аз съм първо археоложка, а след това водолаз. Свърших важната работа — да картирам старата камера. Серджо и приятелите му могат да се заемат с физическия труд.
— Ще му издам какво си казала.
Хач прекара лодката по канала на Олд Хъмп и зави покрай остров Хърмит. Откри се пристанището на Стормхейвън — блестяща зеленобяла ивица на фона на тъмносиния океан. Облегната на перилата на кърмата, Бонтер разтърси косата си — лъскав черен водопад.
— Е, и какво може да се прави в това захлупено градче? — попита тя и кимна към сушата.
— Почти нищо.
— Никакви дискотеки до три сутринта? По дяволите, какво да прави една самотна жена?
— Признавам, че това е труден проблем — отвърна Хач, съпротивлявайки се на инстинкта да отвърне на опитите й за флирт. „Не забравяй, че тази жена е същинска напаст.“
Тя го погледна, лека усмивка повдигна крайчетата на устните й.
— Е, бих могла да вечерям с доктора.
— С доктора ли? — рече Хач с престорена изненада. — Ами, предполагам, че доктор Фрейзиър ще се зарадва. Той е шейсетгодишен, но е още доста пъргав.
— Лошо момче! Имах предвид тозидоктор — и тя го боцна закачливо с пръст в гърдите.
Хач я погледна. „И защо не?“ — помисли си той. „В какви неприятности мога да се забъркам на една вечеря?“
— Знаеш ли, в града има само два ресторанта. И в двата сервират морска храна, разбира се. Макар че в единия предлагат и доста прилични бифтеци.
— Бифтеци? Това е само за мен. Аз съм изцяло месоядно. Зеленчуците са за прасетата и за маймуните. А пък рибата… — тя изимитира как повръща зад борда.
— Мислех си, че си израсла в Карибието.
— Да, а баща ми беше рибар и само това ядяхме — непрекъснато. Освен на Коледа, когато си угаждахме с chevre.
— Козешко?
— Да. Обичам козешкото. Печено осем часа в дупка на плажа, поднесено с домашна бира „Понлак“.
— Възхитително — разсмя се Хач. — Отседнала си в града, значи?
— Да. Всичко беше заето, тъй че поставих бележка в пощата. Дамата зад тезгяха я прочете и ми предложи стая.
— Имаш предвид на втория етаж? У Паункукови?
— Естествено.
— При пощаджийката и
— Да. Понякога си мисля да не са умрели, толкова е тихо долу.
„Ти само чакай да видиш какво ще се случи, ако доведеш мъж в къщи“, помисли си Хач. „Или дори ако се прибереш след единайсет.“
Влязоха в пристанището и Хач привърза лодката към шамандурата й.
— Трябва да сваля тези мръсни дрехи — каза Бонтер, докато скачаше в дингито, — а и ти, разбира се, трябва да смениш този досаден блейзър.
— Но на мен това сако ми харесва — възрази Хач.
— Вие, американците, изобщо не знаете как да се обличате. Нужен ти е един хубав, италиански, ленен костюм.
— Мразя лена — рече Хач. — Винаги изглежда омачкан.
— Точно в това е шикът! — засмя се Бонтер. — Кой номер носиш? Четирийсет и две дължина?
— Откъде знаеш?
— Много ме бива да преценявам мъжете.
23.
Хач я посрещна пред пощенската станция и двамата закрачиха по стръмните калдъръмени улички към ресторант „Приземяване“. Беше хубава, хладна вечер; облаците бяха издухани и над пристанището бе надвиснал огромен звезден купол. В ясната и светла вечер, с малките си жълти светлинки, които блещукаха от прозорците и над входните врати, Стормхейвън се стори на Хач като град от далечното и дружелюбно минало.
— Това е наистина очарователно местенце — рече Бонтер и го хвана за ръка. — Сен Пиер в Мартиника, където израснах, е също красив, но, каква огромна разлика! Той е целият в светлини и шарения. Не е като тук, където всичко е в черно и бяло. А там има какво да прави човек — много добри нощни заведения за бурен живот.
— Не обичам нощните заведения — рече Хач.
— Колко досадно — отвърна добродушно Бонтер.
Влязоха в ресторанта и сервитьорът, който позна Хач, ги настани веднага. Беше уютно заведение: две различни по размери зали и бар, украсени с мрежи, дървени кошове за омари и стъклени поплавъци. Хач седна и се огледа. Една трета от посетителите бяха служители на „Таласа“.
— Какво общество! — прошепна Бонтер. — Човек не може да се скрие от колегите си. Нямам търпение кога Джерард ще ги натири всички по домовете им.
— Така е в малките градчета. Единственият начин да се скриеш, е да излезеш на море. А дори и тогава някой от града ще те наблюдава с телескоп.
— Никакъв секс на палубата, тогава — рече Бонтер.
— Да — отвърна Хач. — Ние от Ню Ингланд винаги правим секс вътре, в кабината.
Той забеляза как доволно се усмихна тя и се запита какви ли поразии щеше да нанесе на мъжкия екип през идващите дни.
— Та какво прави днес, та се изцапа толкова много?
— Каква е тази твоя обсебеност от мръсотията? — намръщи се тя. — Калта е приятелят на археолога. — Тя се надвеси над масата. — Но в интерес на истината, днес направих едно малко откритие на твоя стар и кален остров.