Бездна

Чайлд Линкълн

— О, знам защо. Това е шибаното проклятие на остров Рагид.

Хач се разсмя, но видя, че Уопнър не се усмихваше.

Програмистът разви хартийката и отхапа солидна хапка сладолед.

— Да, да, знам. Но ти ми посочи друга причина и аз веднага ще я приема. Ала на всички, които са идвали на това проклето място, нещата все са им се проваляли. Необясними работи. Ако се замислиш по-надълбоко, и ние не сме по-различни от останалите. Просто разполагаме с по-нови играчки.

Хач досега не бе чувал Уопнър да говори по такъв начин.

— Каква муха

ти е влязла в главата? — попита той.

— Никаква муха не ми е влизала. Проповедникът ми обясни всичко. Вчера се запознах случайно с него в пощата.

„Значи Клей вече разговаря със служители от «Таласа» и разпръсква отровата си“, помисли си Хач, изненадан от силата на гнева си. „Този човек е същинска досада.“

Мислите му бяха прекъснати от появилия се на вратата Сейнт Джон.

— Ето къде си бил — обърна се той към Хач.

Хач го изгледа изненадан. Историкът бе облечен в стар туид и рибарска гумирана шапка, и с кални ботуши. Дишаше тежко.

— Какво има? — попита Хач и се изправи, в инстинктивно очакване да чуе за нов нещастен случай.

— А, нищо сериозно — рече Сейнт Джон и машинално приглади периферията на шапката си. — Изабел ме прати да те доведа на разкопките ни.

— На разкопките?

— Да. Навярно знаеш, че помагам на Изабел с разкопаването на пиратския лагер.

„Изабел това, Изабел онова.“ Хач почувства леко раздразнение от фамилиарното отношение на историка към Бонтер.

Сейнт Джон се обърна към Уопнър:

— Програмата приключи ли на компютъра на „Серберъс?“

Уопнър кимна.

— Няма грешки. Но няма и резултат.

— Ами тогава, Кери, не ни остава нищо друго, освен да опитаме…

— Няма да пренаписвам програмата за многоазбучни шифри! — рече Уопнър и по детински ритна строшения компютър. — Твърде много работа за нищо. А както върви, няма да ни стигне времето.

— Само минутка — намеси се Хач и се опита да потуши спора, преди да е започнал. — Сейнт Джон ми разказа за многоазбучните кодове.

— Значи си е губил времето — отвърна Уопнър. — Тези шифри не са добили популярност чак до края на деветнайсети век. Хората са ги смятали за твърде податливи на грешки и за много бавни. Освен това къде би могъл Макалън да скрие всичките тези кодови таблици? Не би могъл да запомни стотици поредици от букви.

Хач въздъхна.

— Не разбирам много от кодове, но знам това онова за човешката природа. Според твърденията на капитан Найдълман, този Макалън е бил истински изобретател. Знаем как е променил шифъра по средата на записките си, за да защити секрета си…

— Което означава, че има резон да е преминал към по-сложен шифър — намеси се Сейнт Джон.

— Това ни е известно, глупчо — сопна се Уопнър. — Какво мислиш се опитваме да разгадаем през последните две седмици?

— Замълчи за малко — продължи Хач. — Знаем също, че Макалън е преминал към код, който съдържа само числа.

— Е, и?

— Значи Макалън е имал не само богато въображение, но е бил и прагматик. Вие подхождате към този втори шифър само като към технически

проблем. Ами ако има още нещо? Възможно ли е да е възникнала някаква наложителна причина Макалън да използва само числав новия си код?

Във фургона на програмиста се възцари неочаквано мълчание — той и историкът се замислиха.

— Не — отвърна Уопнър след малко.

— Да! — извика Сейнт Джон и щракна с пръсти. — Използвал е числа, за да скрие кодовите си таблици!

— За какво говориш? — изръмжа Уопнър.

— Вижте, Макалън е бил изпреварил времето си. Той е знаел, че многоазбучните шифри са най-сигурни. Ала за да може да ги използва, се е нуждаел от няколко, а не от една шифрови таблици. Но не би рискувал да ги остави да се търкалят наоколо, тъй като е можело да бъдат открити. Тъй че е използвал числа! Бил е архитект и инженер. Обичайно би било да е заобиколен от листи с числа. Математически таблици, планове, уравнения по хидравлика — всички те биха могли да изпълняват двойна роля и да прикриват кодова таблица, без някой изобщо да се досети!

В тона на Сейнт Джон прозвуча ясният звън на вълнението, а и лицето му поруменя силно, нещо, което Хач досега не бе виждал. Уопнър също го забеляза. Той се наведе напред, а забравеният му сладоледен сандвич се топеше и се превръщаше в кафяво и бяло петно върху писалището.

— В това може и да има нещо, Крис, старче — промърмори той. — Не казвам, че е сто процента, но е възможно. — Той придърпа клавиатурата към себе си. — Виж какво ще ти кажа. Ще препрограмирам компютъра на „Серберъс“ да опита с атака на шифъра с избран прав текст. А сега, момчета, оставете ме на мира, става ли? Имам работа.

Хач и Сейнт Джон излязоха от фургона на дъждеца, който обгръщаше базовия лагер като пелена. Беше един от типичните за Ню Ингланд дни, когато влагата сякаш извираше от самия въздух.

— Трябва да ти благодаря — рече историкът и нахлупи по-силно подобната на качулка шапка. — Идеята ти беше добра. Освен това той никога не би ме послушал. Мислех си да занимавам с този въпрос капитана.

— Моля, макар, че не зная дали съм направил нещо. — Хач замълча и додаде: — Нали каза, че ме търсела Изабел?

Сейнт Джон кимна:

— Каза, че имала пациент за теб в далечния край на острова.

Хач се сепна.

— Пациент ли? Защо не ми каза веднага?

— Не е спешно — отвърна Сейнт Джон със загадъчна усмивка. — Не, бих рекъл, че никак не е спешно.

25.

Докато се изкачваха към върха на острова, Хач погледна на юг. Херметичната камера бе завършена и хората на Стрийтър сега работеха по масивните помпи, подредени по западния бряг, настройваха ги след скорошното им натоварване и ги подготвяха за следващия ден. Ортанк се издигаше висок и размазан, осветената наблюдателна кула хвърляше зеленикава неонова светлина в обгръщащата я мъгла. Хач забеляза смътната фигура на някой, който се движеше в нея.