Блондинка от Маями
Шрифт:
— Какво означава това, мис Гетис? — попита Ейб Соколов.
— Пулсът изчезна напълно. Сърцето му спря.
Опитали да възстановят сърдечната дейност чрез електрошок с мощност двеста и петдесет джаула. Тряс-бум. Тряс-бум. Отново и отново. Никакъв резултат. Трийсет минути по-късно пациентът бил обявен за мъртъв.
— Разговаряхте ли с мистър Бърнхард, преди да умре? — попитах аз на свой ред, макар да разбирах много добре, че не би си направила труд да говори с него след смъртта му.
— Не. Той все още беше замаян от упойката.
— А когато
— Спомням си, че му задавах въпроси. Той беше в съзнание, но изпитваше силна болка. Не можеше да говори.
— Значи не ви е казал нищо?
— Нищо, освен пъшкане, болезнени викове и други такива.
— Имаше ли посещения преди тревогата в 23:51?
— Доктор Куинтана дойде да провери състоянието му. Един детектив намина и след малко си тръгна. Казах му, че пациенти не може да даде изявление. И, разбира се, семейният лекар.
Вече се отпусках на стола, готов да кажа „Нямам повече въпроси“, когато изведнъж осъзнах какво съм чул.
— Семенният лекар — повторих аз.
— Да, доктор Шийн.
Как бе възможно да не знам за това?
Бях прегледал всички материали от следствието. Имах копия от болничните документи. Никъде не се споменаваше за доктор Шийн. Вярно, той не беше нито лекуваш лекар, нито полицай. А какво търсеше там, по дяволите?
— Какво правеше там доктор Шийн? — попитах спокойно аз.
— Доколкото си спомням, каза, че бил не само отдавнашен приятел на семейство Бърнхард, но и техен лекар. Ако не греша, каза още, че бил едва ли не член на семейството.
Гледан ти! Очевидно семейството се нуждаеше от постоянни психиатрични услуги.
— Кога пристигна доктор Шийн?
Сестрата се замисли.
— В единайсет и четирийсет, точно когато се връщах от почивка.
— Сигурна ли сте за часа?
— Носех си кафето и помня как докторът се пошегува, че долу сервират акумулаторна киселина вместо кафе. Винаги си взимам почивка от единайсет и двайсет до единайсет и четирийсет, тъй че съм сигурна кога е било.
— Единайсет и четирийсет — повторих аз. — Тоест колко минути преди сърдечната криза?
Тя погледна бележките си.
— Мониторът подаде сигнал в единайсет и петдесет и една, значи това прави единайсет минути.
— Колко време остана доктор Шийн?
— Не знам. Занимавах се с писмена работа и не го видях да си тръгва, но трябва да е било преди единайсет и петдесет и една, защото не го заварих в стаята.
Набързо обмислих фактите. Хари Бърнхард не бе умрял от огнестрелните рани. Беше умрял от сърдечен удар. Какво му бе казал, какво му бе сторил Лорънс Шийн в тези кратки минути? Не знаех и вероятно никога нямаше да науча. Но можех да използвам най-вярното оръжие на адвоката — коварния намек. В дело за убийство винаги си струва да подхвърлиш, че и някой друг може да е извършил престъплението. Винаги има богат избор на заподозрени — например Господ с мълния или банда отмъстителни колумбийски наркотърговци.
— Оставихте ли доктор Шийн насаме с пациента? — попитах аз, подсказвайки с тона си,
— Да — отговори тя малко виновно. Добре!
— И не го заварихте, когато дотичахте в единайсет и петдесет и една?
— Да, не го заварих.
— Значи той е напуснал стаята и спешното отделение тихомълком и незабелязано?
Много ми се искаше да кажа изплъзнал се е, но Соколов тутакси щеше да изреве на умряло. Така или иначе, намекът беше напълно ясен.
— Да, смятам, че е така.
— Разговаря ли доктор Шийн с пациента?
— Не знам. Не бях в стаята.
— Предполагам, че ще отговорите по същия начин, ако попитам дали доктор Шийн е сторил нещо, за да помогне на мистър Бърнхард.
— Да, ще повторя, че не бях в стаята. Но, разбира се, доктор Шийн не беше дошъл да лекува пациента.
— А за какво беше дошъл?
— Не съм сигурна, че разбирам въпроса — каза сестрата.
— Посещавал ли е доктор Шийн спешното отделение и друг път?
— Не, доколкото знам.
— Просто се чудя — казах аз. — Щом мистър Бърнхард още е бил замаян от упойката, едва ли би могъл да води разговор. Чудя се какво е търсил при него доктор Шийн.
— В тежки моменти някои хора просто искат да бъдат с онези, които обичат — отговори сестрата.
— Да, някои хора — съгласих се аз.
Вкаменени артерии
Липсваха ми разцъфналите хибискуси.
Ставах рано, бягах в съда, прибирах се по тъмно. Нежните кървавочервени цветчета разцъфват сутрин заедно с изгрева, а по здрач се затварят.
Hibiscus rosa-sinensis, така ги нарича Чарли Ригс. Червени, виолетови и жълти, те растат буйно из задния двор. Рано призори стоях край кухненската маса и режех папая. Кафеварката бълбукаше и ронеше в каната тъмни капки. Нейде навън проплака котка — зловещ, почти човешки писък. На изток над хоризонта се разтилаха оранжеви ивици, но в моя двор все още тегнеха мътни сенки сред гъсталака от храсти, плевели, дъбове, черници и лаври.
Откъм стълбата долетяха стъпки. Боси нозе потупваха тихичко по дъбовите стъпала. Криси беше облякла старата ми фланелка от Пенсилванския университет, бяла със сини номера. На корема имаше избеляло петно от трева. Дали бях успял да отбия топката, или само се бях озовал с нос в калта? Кой знае? По фланелката нямаше елегантни райета или светкавици, нито пък име на гърба или реклама на спортна фирма. Само номер 58. Просто и ясно. Като мен.
Криси дойде изотзад, прегърна ме и отпусна глава върху рамото ми.
— Говореше насън — каза тя, — но думите не се разбираха.
— Може би съм репетирал речта си пред Върховния съд.
— Не. Беше развълнуван.
— Сънувал съм.
— Разкажи ми.
— Не помня — излъгах аз.
— Аха…
Криси ме пусна и си наля чаша кафе. Не запали цигара. Мъчех се да я накарам да ги откаже. Изобщо винаги се старая да оказвам благотворно влияние върху клиентите. Не убивай повече никого и моля те, престани да пушиш.