Братята
Шрифт:
Една стена в къщата беше боядисана в бяло и на нея беше нарисувана голяма карта на Съединените щати. С червени кабърчета отбелязваха кореспондентите на Рики, а със зелени — тези на Пърси. Под кабърчетата с черни букви бяха изписани имената на градовете.
Хвърлените мрежи ставаха по-широки. Двайсет и трима мъже редовно пишеха на Рики, осемнайсет си кореспондираха с Пърси. Представени бяха трийсет щата. С всяка изминала седмица Братята ставаха все по-ловки и по-агресивни. Вече пускаха обяви в три списания, доколкото знаеше Клокнър. Придържаха се строго към стандартите си и до третото писмо обикновено
Беше страхотно интересно да наблюдаваш как се развива играта и сега, когато имаха пълен достъп до Тревър, те нямаха намерение да пропуснат нито едно писмо.
Пощата за деня беше резюмирана в две страници и предадена на един агент, който отлетя за Лангли. Девил я получи на ръка в седем вечерта.
Първото обаждане за следобеда дойде в три и десет, докато Чап миеше прозорците. Уес още беше в кабинета на Тревър и му задаваше въпрос след въпрос. Тревър беше уморен. Беше пропуснал следобедния си сън и страшно искаше да пийне нещо.
— Адвокатска кантора — вдигна телефона Чап.
— Офисът на Тревър ли е?
— Да. Кой се обажда?
— А вие кой сте?
— Аз съм Чап, новият му юридически помощник.
— Какво стана с жената?
— Тя вече не работи тук. С какво мога да ви бъда полезен?
— Обажда се Джо Рой Спайсър. Аз съм клиент на Тревър и се обаждам от Тръмбъл.
— Откъде?
— От Тръмбъл. Това е федерален затвор. Тревър там ли е?
— Не, сър. Той е във Вашингтон и ще се върне след няколко часа.
— Добре. Кажете му, че ще му се обадя в пет.
— Добре.
Чап затвори и пое дълбоко дъх, също както и Клокнър от другата страна на улицата. ЦРУ току-що бяха установили първия пряк контакт с един от Братята.
Второто обаждане дойде точно в пет. Чап вдигна телефона и разпозна гласа. Тревър чакаше в кабинета си.
— Ало?
— Тревър, обажда се Джо Рой Спайсър.
— Здрасти.
— Какво откри във Вашингтон?
— Още работя по въпроса. Няма да е лесно, но ще го намерим.
Последва дълга пауза, сякаш Спайсър беше недоволен от новината и се колебаеше какво да каже.
— Би ли дошъл утре?
— Ще дойда в три часа.
— Донеси пет хиляди долара в брой.
— Пет хиляди долара?
— Добре ме чу. Вземи парите и ги донеси. Всички в банкноти от по двайсет и петдесет долара.
— Какво ще правиш…
— Не ми задавай глупави въпроси, Тревър. Донеси проклетите пари. Сложи ги в плика с писмата. И друг път си го правил.
— Добре.
Спайсър затвори, без да каже нищо повече. После Тревър един час обяснява икономическата ситуация в Тръмбъл. Парите в брой бяха забранени. Всеки затворник работеше и заплатата му отиваше в неговата лична сметка. Разходите, като междуградски разговори, ксерокопия, пощенски марки и прочие, се отчисляваха от същата сметка.
И все пак пари имаше, макар рядко да се виждаха. Затворниците ги внасяха тайно, криеха ги и ги използваха, за да плащат дълговете си на комар и да подкупват пазачите за дребни услуги. Тревър се страхуваше да внася пари. Ако той, като адвокат, бъдеще заловен да нарушава правилника, разрешението му за посещение
Не можеше да си представи защо са им пет хиляди долара.
28
След три дни в компанията на Уес и Чап Тревър закопня да се отърве от тях. Те държаха да закусват, обядват и вечерят заедно с него. Искаха да го откарват вкъщи и да го вземат за работа много рано сутринта. Двамата ръководеха онова, което беше останало от практиката му — Чап като помощник, Уес като офис-мениджър. И двамата го заливаха с безкрайни въпроси, защото нямаше почти никаква адвокатска работа за вършене.
Затова той не се изненада, когато те заявиха, че ще го откарат до Тръмбъл. Обясни им, че няма нужда от шофьор. Беше изминавал този път многократно с верния си фолксваген костенурка и смяташе да отиде сам. Това ги ядоса и те заплашиха, че ще се обадят на клиента си за инструкции.
— Много важно, обадете се на проклетия си клиент — изкрещя им Тревър и те отстъпиха. — Вашият клиент не може да ми казва как да живея.
Само че това не беше вярно и всички го знаеха. Сега единствено парите имаха значение. Тревър вече беше извършил предателството.
Той напусна Нептун Бийч с колата си, следван от Уес и Чап в тяхната взета под наем кола, а зад тях имаше бял микробус, пълен с хора, които Тревър никога нямаше да види. Нито пък искаше да ги вижда. Само за да ги ядоса, той спря внезапно до една бензиностанция, за да си купи шест бири, и се разсмя, когато останалата част от кервана удари спирачки и едва не катастрофира. Щом излезе от града, той караше страшно бавно, пиеше бира, радваше се на спокойствието и си казваше, че ще успее да издържи следващите трийсет дни. За един милион долара би издържал всичко.
Когато наближи Тръмбъл, усети първия прилив на чувство за вина. Дали ще може да се преструва? Предстоеше му среща със Спайсър, клиент, който му вярваше, затворник, който имаше нужда от него, съучастник в престъпление. Дали щеше да успее да го гледа в очите и да се преструва, че всичко е наред, докато всяка негова дума се чуваше по микрофона в куфарчето му? Щеше ли да успее да си размени писмата със Спайсър, сякаш нищо не се е променило, докато всъщност цялата поща се следеше? Освен това той излагаше на огромен риск адвокатската си кариера — нещо, което бе постигнал с много труд и с което навремето се бе гордял.
Всъщност продаваше етиката си, принципите си, дори честта си за пари. Нима душата му струваше един милион долара? Вече беше твърде късно. Парите бяха в банката. Тревър отпи глътка бира и пропъди и без туй трудно доловимото чувство за вина.
Спайсър беше мошеник, също като Бийч и Ярбър, а той, Тревър Карсън, беше не по-малко виновен от тях. Крадците нямат чест, повтаряше си наум той.
Линк долови миризмата на бира, която лъхаше от Тревър, докато двамата вървяха по коридора към крилото за посещения. Адвокатът надникна в стаята за консултации. Видя Спайсър, скрит донякъде зад вестника си, и внезапно се почувства нервен. Кой беден адвокат носи електронно подслушвателно устройство на среща с доверен клиент? Почувства се страшно виновен, но връщане назад нямаше.