Братята
Шрифт:
— Не знам.
— Не мога да повярвам!
— Съжалявам, Теди.
Теди се намести в количката и сгърчи лице от болка.
— Намерете го, по дяволите! — просъска той.
Самолетът беше двумоторен „Бийч Барон“, собственост на някакви доктори. Пилотираше Еди, когото Тревър беше измъкнал от леглото в шест сутринта с обещание да плати в брой веднага и да му бутне още пари лично на него. Официалната тарифа беше две хиляди и двеста долара отиване и връщане между Дейтона
Женева Тръст Банк в Насау отваряше в девет и когато вратите бяха отключени, Тревър вече чакаше отпред. Той се втурна в кабинета на мистър Брейсхиърс и поиска незабавно обслужване. В сметката му имаше почти един милион долара — деветстотин хиляди от мистър Ал Кониърс, получени с помощта на Уес и Чап, и около шейсет и осем хиляди от работата му с Братята.
Без да сваля очи от вратата, той настоя Брейсхиърс да му помогне да прехвърли парите, и то бързо. Парите бяха собственост на Тревър Карсън и никой друг. Брейсхиърс нямаше избор. Имаше една банка на Бермудите, чийто директор беше негов приятел, което пък бе добре дошло за Тревър. Той нямаше доверие на Брейсхиърс и смяташе да продължи да прехвърля парите, докато не се почувства сигурен.
За миг Тревър хвърли алчен поглед към сметката на „Бумър Риълти“, в която към дадения момент имаше малко повече от сто осемдесет и девет хиляди долара. Точно сега той имаше възможност да прибере и техните пари. Братята бяха обикновени престъпници — Бийч, Ярбър и противният Спайсър бяха мошеници. Освен това те имаха нахалството да го уволнят. Бяха го принудили да избяга. Той се опита да ги намрази достатъчно, за да им вземе парите, но докато се колебаеше, му дожаля за тях. Трима старци, които гниеха в затвора.
Един милиона беше достатъчен. Освен това той бързаше. Ако Уес и Чап внезапно влезеха с пистолети, това не би го учудило. Тревър благодари на Брейсхиърс и изскочи тичешком от сградата.
Когато самолетът отлетя от Насау Интърнашънъл, Тревър не можа да сдържи смеха си. Смееше се на кражбата, на бягството си, на късмета си, на Уес, Чап и техния богат клиент, който вече имаше един милион по-малко, на неугледната си кантора, която сега бе останала възхитително пуста. Смееше се на миналото си и на бляскавото си бъдеще.
На хиляда метра височина Тревър погледна надолу към спокойните сини води на Карибско море. По тях се носеше самотна яхта, капитанът беше на кормилото, а до него стоеше полугола девойка. Само след няколко дни Тревър щеше да прави същото.
Намери бира в една хладилна чанта. Изпи я и заспа дълбоко. Кацнаха на остров Елефтера — място, което адвокатът беше видял в купено предишната вечер туристическо списание. Тук имаше плажове, хотели и условия за всички водни спортове. Плати на Еди в брой и един час чака такси на малкото летище.
Купи си дрехи от магазин за туристи в „Гавърнърс Харбър“, а после отиде в един
Той се настани до басейна и си поръча ром. Обръщаше чашите със скоростта, с която келнерката успяваше да ги донесе. На четирийсет и осем годишна възраст Тревър Карсън започваше новия си живот в почти същото състояние, в което беше изпратил стария.
Кантората на адвокат Карсън отвори в девет и всичко продължи, като че ли нищо не се беше случило. Собственикът беше избягал, но помощникът му и офис-мениджърът бяха на поста си, за да се погрижат за всяка неочаквано възникнала работа. Слушаха където трябва, но не чуха нищо. Преди обяд телефонът звъня два пъти — заблудени души, набрали погрешен номер. Нито един клиент не потърси Тревър. Нито един приятел не се обади да го чуе. Уес и Чап се заеха да прегледат малкото непроверени чекмеджета и папки. Не намериха нищо съществено.
Друг екип претърси основно къщата на Тревър, интересуваха се най-вече от парите, дадени му на ръка. Естествено, не ги намериха. Евтиното куфарче стоеше празно в един килер. Нямаше никакви следи. Тревър просто си беше тръгнал с парите.
Откриха банковия служител от Бахамите в Ню Йорк, където той беше в официална командировка. Не му се искаше да действа от такова голямо разстояние, но накрая се обади по телефона. Около един часа следобед той потвърди, че парите са прехвърлени някъде другаде. Собственикът им го беше направил лично. Банковият служител отказа да разкрие нещо повече.
Къде бяха отишли парите? Девил научи само факта, че са преведени по банков път. Репутацията на бахамските банки зависеше от тайната на влоговете и техният информатор отказа да съобщи каквото и да било повече. Той беше подкупен, но с мярка.
Американските митници им съдействаха, макар и неохотно. Паспортът на Тревър беше проверен на летището в Насау рано сутринта и оттогава той не беше напуснал Бахамите, поне не официално. Включиха паспорта му в червения списък. Ако го използваше, за да влезе в друга страна, щатските митници щяха да научат след два часа.
Девил докладва набързо на Теди и Йорк за четвърти път през този ден, а после зачака нови инструкции.
— Той ще сбърка някъде — каза Йорк. — Ще използва паспорта си и ще го хванем. Този човек не знае кой е по петите му.
Теди се намръщи, но не каза нищо. ЦРУ беше сваляло правителства и убивало крале и все пак той непрекъснато се удивяваше как малките неща често излизаха извън контрол. Един глупав пиян адвокат от Нептун Бийч се беше изплъзнал от мрежата им, докато десетина души би трябвало да го наблюдават. А Теди бе смятал, че не може да очаква никакви изненади.