Братята
Шрифт:
Обвиняваха го, че си е купил номинацията. Преди Пенсилвания той беше похарчил около четирийсет милиона долара. Трудно беше да се определи точно, защото той прахосваше пари по толкова много фронтове. „Ди-Пак“ и половин дузина други силни лобистки групи, които работеха за Лейк, бяха похарчили още двайсет милиона.
Никой друг кандидат-президент не беше харчил подобни суми.
Критиките притесняваха Лейк и неприятното усещане го мъчеше ден и нощ. Въпреки това той предпочиташе да разполага с парите и номинацията, вместо да бъде от другата страна.
Големите
За пореден път се върна във Вашингтон като победител във войните на запад. Арън Лейк, невзрачният конгресмен от Аризона, вече беше човекът на деня.
По време на спокойна и доста дълга закуска Братята прочетоха сутрешния вестник на Джаксънвил, единствения, който беше разрешен в Тръмбъл. Много се радваха за Арън Лейк. Всъщност бяха възхитени от новината за номинацията му. Сега те бяха сред най-горещите му поддръжници. Давай, Арън, давай!
Новината за бягството на Бъстър не беше предизвикала особен смут. Браво на момчето, казваха затворниците. Той беше просто едно хлапе с дълга присъда. Давай, Бъстър, давай!
Бягството не се споменаваше в сутрешния вестник. Братята си го предаваха един на друг и четяха всяка дума, с изключение на обявите и некролозите. Вече само чакаха. Нямаше да пишат повече писма; нямаше и да получават, защото бяха изгубили куриера си. Игричката им трябваше да спре, докато не получеха вест от мистър Лейк.
Уилсън Аргроу пристигна в Тръмбъл в обикновен зелен микробус. Двама федерални полицаи го държаха за лактите. Той бе долетял в Джаксънвил заедно с охраната си от Маями, естествено, за сметка на данъкоплатците.
Според придружаващите го документи той беше излежал четири месеца от петгодишната си присъда за банкова измама. Беше поискал преместване по не съвсем ясни причини, но това не смущаваше никого в Тръмбъл. Той беше просто още един не особено опасен затворник във федералната система. Такива като него ги местеха непрекъснато.
Уилсън беше на трийсет и девет години, разведен, висшист, а домашният му адрес според документацията на затвора беше в Корал Гейбълс, Флорида. Истинското му име беше Кени Сандс, агент на ЦРУ от единайсет години, и макар никога да не беше влизал в затвор, той беше изпълнявал много по-трудни задачи от тази в Тръмбъл. Щеше да остане там месец-два, а после да помоли да го преместят отново.
Аргроу се държеше хладнокръвно като изпечен затворник, докато обработваха документите му, но стомахът му се беше свил. Бяха го уверили, че в Тръмбъл не толерират насилието, а той определено можеше
Другият човек в килията му беше старец с прошарена бяла брада — престъпник по професия, който беше виждал много затвори и обожаваше Тръмбъл. Той каза на Аргроу, че смята да умре тук. Заведе го на обяд и му разясни тънкостите по менюто. Показа му стаята за игри, където групички дебели мъже се бяха скупчили около сгъваемите маси и разглеждаха картите си. Всеки беше лапнал цигара.
— Покерът е забранен — намигна му старецът.
Отидоха до откритата площадка за вдигане на тежести, където по-младите се потяха на слънцето, хващаха тен и работеха за мускулите си. Старецът посочи пистата за бягане в далечината и каза:
— Обожавам федералното правителство.
Показа на Аргроу и библиотеката, където никога не ходеше, посочи му едно ъгълче и каза:
— А това е юридическата библиотека.
— Кой я използва? — попита Аргроу.
— Обикновено имаме няколко адвокати. В момента имаме и съдии.
— Съдии ли?
— Да, трима.
Старецът не се интересуваше от библиотеката. Аргроу го последва до църквата, а после продължиха обиколката си.
Аргроу му благодари, а после се извини и се върна в библиотеката, която беше празна; вътре имаше още един затворник, който миеше пода. Аргроу отиде в ъгъла и отвори вратата, водеща към юридическата секция.
Джо Рой Спайсър вдигна очи от списанието си и видя човек, който му бе непознат.
— Търсите ли нещо? — попита той без следа от услужливост. Аргроу разпозна лицето от досието. Бивш мирови съдия, заловен да краде печалби от бинго, предназначени за бедните. Ама че нещастник.
— Аз съм нов — каза той, като се насили да се усмихне. — Това ли е юридическата библиотека?
— Да.
— Нали всички могат да я ползват?
— Да — отвърна Спайсър. — Вие адвокат ли сте?
— Не, банкер.
Преди няколко месеца Спайсър би предложил да му свърши някаква правна услуга, естествено неофициално. Не и сега. Вече нямаха нужда от такива дреболии. Аргроу се огледа и не видя Бийч и Ярбър. Извини се и се върна в стаята си.
Контактът беше установен.
Планът на Лейк да се отърве от всеки спомен за Рики и тяхната злополучна кореспонденция зависеше от друг човек. Той, Арън Лейк, беше просто твърде изплашен и твърде известен, за да се промъкне отново посред нощ, преоблечен, на задната седалка на някое такси, и да тича из предградията към денонощна пощенска фирма. Рискът беше твърде голям; освен това Лейк много се съмняваше, че отново ще успее да се откопчи от тайните служби. Вече не можеше да преброи агентите, които трябваше да го пазят. Какво да ги брои, та той не можеше да ги види.