Братята
Шрифт:
— Защо пък да не ги разделим?
— Да, и аз си го мислех. Трябва да се направи бързо, преди да са имали време да разговарят. Да се изпратят в три различни затвора на голямо разстояние един от друг и да се следи да нямат достъп до телефон и поща. А после какво? Те все още ще знаят тайната. Всеки от тях би могъл да провали Лейк.
— Не съм сигурен, че имаме връзки в Бюрото по затворите.
— Може да се уреди. Ако се наложи, ще говоря с министъра на правосъдието.
— Откога си приятел с министъра на правосъдието?
— Това е въпрос на национална сигурност.
— Трима
Теди пиеше чая си със затворени очи, обгърнал чашата с пръсти.
— Това е твърде опасно — прошепна той. — Ако ги ядосаме, ще създадат още повече проблеми. Не можем да поемаме такива рискове в този случай.
— Ами ако Аргроу успее да намери писмата от Лейк? — продължи Йорк. — Помисли си — това са затворници, доказани престъпници и никой няма да повярва на историята им за Лейк, ако нямат доказателства. Доказателствата са документи, листове хартия, оригинални и копия от кореспонденцията им. Те се пазят някъде. Ако ги намерим и им ги вземем, кой ще им обърне внимание?
Теди отпи още една глътка със затворени очи и замълча. После леко се намести на стола си и сгърчи лице от болка.
— Така е — каза тихо той. — Само че се притеснявам да няма някой на свобода, за когото да не знаем. Тези типове са на крачка пред нас и винаги ще бъдат. От доста време се опитваме да разберем какво знаят. Не съм сигурен, че някога ще ги настигнем. Може би са намислили да се освободят от документацията си. Сигурен съм, че в затвора е забранено да се води такава кореспонденция и те вече са скрили всичко. Писмата на Лейк са твърде ценни, за да не бъдат преснети и изнесени извън затвора.
— Тревър беше техният куриер. Виждали сме всички писма, които е изнасял от Тръмбъл през последния месец.
— Така мислим. Но не знаем със сигурност.
— Но кой тогава?
— Спайсър има жена. Тя е идвала да го вижда. Ярбър се развежда, но кой ги знае какво правят. Тя го е посещавала през последните три месеца. А може и да подкупват пазачите, за да им пренасят пощата. Тези хора скучаят, те са умни и много изобретателни. Не можем просто да приемем, че знаем всичко, което правят. А ако направим грешка, ако приемем твърде много предположения за истина, мистър Лейк ще бъде разкрит.
— Но как? Как ще го направят?
— Сигурно ще се свържат с някой репортер и ще му дават писмата едно по едно, докато не повярва. Ще се получи, убеден съм.
— Журналистите ще се нахвърлят отгоре му като луди.
— Не бива да се случи, Йорк. Просто не можем да го допуснем.
Девил се върна бързо. Американските митници бяха уведомени от властите на Бермудските острови десет минути след излитането на самолета за Сан Хуан. Тревър щеше да кацне след осемнайсет минути.
Тревър просто вървеше след парите си. Бързо беше научил основните принципи на прехвърлянето на пари от банка в банка и сега усъвършенстваше това изкуство. На Бермудските острови беше изпратил половината в една швейцарска банка, а другата половина — в една банка на Каймановите острови. На изток или на запад? Това беше големият въпрос. Най-бързият полет от Бермудските
Приземи се в Сан Хуан и веднага отиде в един бар, поръча си бира и се зае да проучи полетите. Нямаше защо да бърза и разполагаше с пълен джоб пари. Можеше да отиде където си иска, да направи каквото си иска и да остане колкото си ще. Изпи още една бира и реши да прекара няколко дни на Големия Кайман, където бяха парите му. Отиде до гишето на Еър Джамайка и си купи билет, а после се върна на бара, защото беше станало пет часа и му оставаха трийсет минути до качването в самолета.
Естествено, летеше първа класа. Качи се рано, за да може да си поръча още едно питие, и докато гледаше останалите пътници, забеляза познато лице.
Къде го беше виждал? Преди няколко минути на летището. Дълго слабо лице с рижа брадичка и тесни цепнатини за очи зад квадратните очила. Очите се взряха в него достатъчно дълго, за да срещнат погледа му, а после се извиха встрани, сякаш не бяха забелязали нищо.
Същото лице го беше наблюдавало до гишето, когато Тревър се обърна, за да си тръгне, след като си бе купил билет. Човекът стоеше наблизо и разглеждаше таблото със заминаващите самолети.
Когато бягаш, случайните погледи и блуждаещите очи ти изглеждат по-подозрителни. Ако видиш някого веднъж, няма да разбереш. Забележиш ли го отново половин час по-късно, значи някой следи всяко твое движение.
Спри да пиеш, каза си Тревър. Помоли за кафе след излитането и бързо го изпи. Слезе пръв от самолета в Кингстън и бързо мина през терминала и митническата проверка. От човека зад него нямаше и следа.
Тревър хвана двете си чанти и хукна към стоянката на такситата.
32
Джаксънвилският вестник пристигаше в Тръмбъл всяка сутрин около седем часа. Четири екземпляра отиваха в стаята за игри, където биваха прочетени и оставени за всеки затворник, който се интересуваше от живота навън. Обикновено Джо Рой Спайсър беше единственият, който чакаше в седем часа и прибираше един вестник за себе си, защото искаше да разгледа залаганията във Вегас. Картината рядко се променяше: с голяма чаша кафе в ръка, качил крака на масата, Спайсър чакаше пазача Родерик да донесе вестника.
Затова Спайсър пръв видя статията в долната част на първа страница. Тревър Карсън, местният адвокат, който бе изчезнал преди няколко дни по неясни причини, бе намерен мъртъв пред някакъв хотел в Кингстън, Ямайка, прострелян два пъти в главата снощи, малко след залез слънце. Спайсър отбеляза, че към статията няма снимка на Тревър. Нямаше и причина вестникът да разполага с такава. На кого му пукаше, че адвокатът Карсън е умрял?
Според властите в Ямайка Карсън беше турист, който явно е бил ограбен. Неидентифициран свидетел беше съобщил на полицията кой е мистър Карсън, защото портфейлът му липсваше. Този свидетел явно знаеше много неща.