Братята

Гришам Джон

Той я чакаше в офиса на кампанията си и в момента беше сам. Кабинетите и коридорите около него бяха претъпкани с десетина вида различни помощници, които търчаха насам-натам, сякаш всеки момент щеше да започне война. Лейк обаче се радваше на временно спокойствие. Тя му подаде папката и излезе.

Лейк преброи осем рекламни брошури — за доставка на тако, за междуградски разговори, автомивка и купони за това-онова. И нищо от Рики. Кутията беше закрита и нямаше адрес за препращане. Горкото момче трябваше да намери някой друг, който да му помогне. Лейк сложи брошурите и разписката

за закриването в машината за унищожаване на документи под бюрото си, а после спря за момент да се порадва на успеха си. В живота си не беше правил много грешки. Постъпи глупаво, като писа на Рики, но въпреки това се отърва невредим. Какъв късмет!

Той се усмихна и едва не се засмя на глас, а после скочи от стола, взе сакото си и събра свитата си. Кандидат-президентът трябваше да ходи на предизборни срещи, а после да обядва с група производители на оръжие.

Какъв късмет наистина!

Отново в ъгъла на юридическата библиотека, докато тримата му нови приятели пазеха вратата като сънливи часовои, Аргроу си поигра с телефона достатъчно дълго, за да ги убеди, че е задвижил връзките си из целия тъмен и мъглив свят на офшорните банки. След като два часа мърмори, разхожда се из стаята и държа телефона до ухото си като вманиачен дилър, най-накрая той излезе от стаята.

— Добри новини, господа — оповести той с уморена усмивка.

Те се скупчиха край него, нетърпеливи да чуят резултата.

— Парите още са там — заяви важно Аргроу.

Последва големият въпрос, с който смятаха да проверят дали новодошлият е измамник или играч от класа.

— Колко са? — попита Спайсър.

— Сто и деветдесет хиляди долара и малко отгоре — отвърна Аргроу и тримата въздъхнаха в унисон. Спайсър се усмихна. Бийч погледна встрани. Ярбър погледна Аргроу, сбърчил изпитателно вежди. Изражението му като цяло беше доста доброжелателно.

Според техните сметки сумата възлизаше на сто осемдесет и девет хиляди долара плюс жалкия лихвен процент, който плащаше банката.

— Не ги е откраднал — промърмори Бийч и те си спомниха с добро за мъртвия си адвокат, който не се оказа такова чудовище, за каквото го смятаха.

— Интересно защо — промърмори Спайсър почти на себе си.

— Е, там са — каза Аргроу. — Доста юридически услуги са това.

Така изглеждаше и понеже никой от тримата не можеше да се сети за подходяща лъжа, те просто не отговориха.

— Ако ме извините за нахалството, на ваше място аз бих прехвърлил парите някъде другаде — продължи Аргроу. — От тази банка изтича информация.

— Къде да ги прехвърлим? — попита Бийч.

— Ако парите бяха мои, аз бих ги прехвърлил незабавно в Панама.

Това беше нов въпрос, за който не се бяха сетили, защото мислеха само за Тревър и вероятната му кражба. Но сега се налагаше да го разгледат най-внимателно, сякаш много пъти бяха говорили за това.

— Защо бихте ги преместили? — попита Бийч. — Парите са на сигурно място, нали?

— Предполагам, че да — отвърна с готовност Аргроу. Той знаеше накъде бият, а те не знаеха какво цели той. —

Но сами виждате колко се държи на тайната на влога. Аз не бих използвал бахамските банки в днешно време, особено тази.

— А и не знаем дали Тревър не е казал на някого за нея — добави Спайсър, който все гледаше да обвини адвоката.

— Ако искате парите да са на сигурно място, прехвърлете ги — посъветва ги Аргроу. — Ще отнеме по-малко от един ден и няма да трябва да се притеснявате повече. Освен това накарайте парите да работят за вас. Тази сметка просто си седи там и печели по няколко цента лихва. Дайте я на някой специалист по инвестициите, за да ви носи петнайсет-двайсет процента печалба. Едва ли скоро ще ползвате парите.

Така си мислиш ти, приятелче, казаха си те. Но думите му звучаха напълно логично.

— Предполагам, че можете да ги прехвърлите? — попита Ярбър.

— Разбира се, че мога. Още ли не ми вярвате?

И тримата поклатиха глава. Напротив, вярваха му.

— Имам добри връзки в Панама. Помислете си по въпроса. — Аргроу погледна часовника си, сякаш беше загубил интерес към тяхната сметка, а някъде другаде го чакаха стотина неотложни дела. Беше казал най-важното и не искаше да настоява.

— Помислихме си — каза Спайсър. — Ще ги прехвърлим веднага.

Той се спогледа с останалите.

— Само че има комисиона — обясни Аргроу като изпечен перач на пари.

— Каква комисиона? — попита Спайсър.

— Десет процента, за трансфера.

— Кой взима тези десет процента?

— Аз.

— Скъпичко е — каза Бийч.

— В зависимост от сумата. Всичко под един милион е с десет процента. Над сто милиона комисионната е един процент. Това е нормално в нашия бизнес и точно затова нося зелена затворническа риза, а не костюм за хиляда долара.

— Това е обир — каза Спайсър, човекът, който беше крал печалбите от бингото, организирано с благотворителна цел за подпомагане на сирачетата.

— Хайде не ме поучавайте, моля ви. Говорим за малък дял от пари, които и без това са мръсни. Ако щете. — Тонът му беше невъзмутим като на опитен банкер, сключвал къде-къде по-големи сделки.

Ставаше въпрос само за деветнайсет хиляди от една сметка, която мислеха за празна. След като Аргроу вземеше своите десет процента, на Братята щяха да им останат сто и седемдесет хиляди долара, по около шейсет хиляди на човек, и щяха да бъдат повече, ако вероломният Тревър не беше прибрал толкова голям дял. Освен това те бяха уверени, че ги чакат още по-тучни пасища. Плячката на Бахамите беше дребна работа.

— Става — каза Спайсър, като погледна другите двама за одобрение. Те кимнаха бавно. И тримата си мислеха за едно и също. Ако изтръскването на Арън Лейк се развиваше по план, значи ги чакаха големи пари. Трябваше да има къде да ги скрият и може би щеше да им трябва помощ. Искаха да се доверят на този непознат. Решиха да му дадат един шанс.

— Освен това ще ми помогнете с обжалването — каза Аргроу.

— Добре, ще ти помогнем. — Вече бяха приятели.

Аргроу се усмихна.

— Сделката не е лоша. Ще проведа още няколко разговора.