Братята

Гришам Джон

Китайският шпионаж и националната сигурност срещу трима неизвестни съдии. Теди знаеше, че молбата му ще бъде изпълнена.

— Ако напуснат страната, къде ще отидат? — попита президентът.

— Още не сме сигурни.

Келнерът донесе кафе. Когато той си тръгна, президентът попита:

— Това ще навреди ли по някакъв начин на вицепрезидента?

Със същото безизразно лице Теди отговори.

— Не. Откъде-накъде?

— Вие ще ми кажете. Нямам представа какво правите.

— Няма защо да се безпокоите, господин президент. Моля ви за дребна услуга.

С малко късмет това няма да се съобщи никъде.

Те пиха кафе. Просто нямаха търпение да се сбогуват час по-скоро. Президентът очакваше следобеда му да е пълен с по-приятни неща. Теди искаше да поспи. Президентът се радваше, че молбата е толкова безобидна. Само да знаеше какво се крие зад нея!

— Дайте ми няколко дни да се подготвя — каза президентът. — Подобни молби валят непрекъснато, както можете да се досетите. Сега, когато дните ми са преброени, всеки иска нещо.

— Последният ви месец ще бъде най-добрият — каза Теди с нехарактерна за него усмивка. — Виждал съм много президенти и знам.

След четирийсет минути заедно те си стиснаха ръцете и си обещаха да си поговорят отново след няколко дни.

В Тръмбъл имаше петима бивши адвокати и когато Аргроу влезе, най-новият от тях използваше библиотеката. Бедният човек беше затънал до лакти в доклади и правни документи и се трудеше усърдно, без съмнение върху последната си молба за обжалване.

Спайсър пренареждаше книгите и изглеждаше доста зает. Бийч беше в стаичката и пишеше нещо.

Аргроу извади сгънат бял лист от джоба си и го подаде на Спайсър.

— Току-що се срещнах с адвоката си — прошепна той.

— Какво е това? — попита Спайсър, като взе листа.

— Потвърждение за банковия превод. Парите ви вече са в Панама.

Спайсър погледна към адвоката в другата част на стаята, но той не виждаше нищо друго освен бележника пред себе си.

— Благодаря — прошепна той. Аргроу си тръгна, а Спайсър занесе листа на Бийч, който го прегледа внимателно.

Плячката им вече беше на сигурно място във Фърст Коуст Банк в Панама.

36

Джо Рой беше свалил още пет килограма, беше намалил цигарите до десет на ден и изминаваше средно по четирийсет километра седмично по пистата. Аргроу го намери там да крачи забързано в горещия следобед.

— Мистър Спайсър, трябва да говоря с вас — подвикна Аргроу.

— Още две обиколки — отвърна Спайсър, без да спира.

Аргроу го наблюдаваше няколко секунди, а после притича петдесет метра, докато не се изравни с него.

— Имате ли нещо против да потичам с вас? — попита той.

— Разбира се, че не.

Направиха заедно първия завой.

— Току-що отново се видях с адвоката си — каза Аргроу.

— Брат ти ли? — попита Спайсър, като дишаше тежко. Той не бягаше красиво като Аргроу, който беше с двайсет години по-млад.

— Да. Той е говорил с Арън Лейк.

Спайсър спря, сякаш се беше ударил в стена. Изгледа Аргроу, а после впи поглед в далечината.

— Както

казах, трябва да поговорим.

— Май наистина е така — отвърна Спайсър.

— Ще ви чакам в юридическата библиотека след половин час — каза Аргроу и си тръгна. Спайсър гледаше след него, докато банкерът не се изгуби зад ъгъла.

В телефонния указател на Бока Рейтън не откриха никакъв Джак Аргроу, адвокат, и това отначало притесни Братята. Фин Ярбър бясно звънеше по телефона и търсеше справки из цяла Южна Флорида. Когато звънна в Помпано Бийч и помоли за номера на търсеното лице, операторът каза „един момент, моля“ и Фин се усмихна. Записа номера, а после го набра. Обади се телефонен секретар: „Това е кантората на Джак Аргроу. Мистър Аргроу е тук само при уговорен час, затова моля оставете името, телефона си и кратко описание на недвижимия имот, който ви интересува, и той ще се свърже с вас.“ Фин затвори и бързо пресече моравата до юридическата библиотека, където го чакаха колегите му. Аргроу вече закъсняваше десет минути.

Малко преди той да пристигне, в стаята влезе същият бивш адвокат, като носеше голяма папка и явно се приготвяше да прекара часове в опити да се спаси. Ако го помолеха да си отиде, щяха да събудят излишни подозрения, а и без това той не беше от типа хора, които хранят особено уважение към съдиите. Един след друг те се оттеглиха в стаичката за съвещания, а Аргроу се присъедини към тях. Тя беше тясна още когато Бийч и Ярбър работеха там и пишеха писмата си. Сега, когато вътре бяха четирима, а Аргроу беше внесъл немалко напрежение, изглеждаше по-малка отвсякога. Седнаха около масичката. Всеки можеше да се протегне и да докосне останалите трима.

— Знам само това, което ми казаха — започна Аргроу. — Брат ми е адвокат, живее в Бока Рейтън, но вече почти не практикува. Той има пари и от години активно участва в политическата дейност на републиканците в Южна Флорида. Вчера са го намерили някакви хора, които работят за Арън Лейк. Проучили нещата и разбрали, че аз съм негов брат и съм тук в Тръмбъл заедно с мистър Спайсър. Дали му куп обещания, заклели го да не казва нищо, а той на свой ред закле мен. Сега, когато всичко е тайно, мисля, че можете сами да се сетите за какво става въпрос.

Спайсър не си беше взел душ. Ризата и лицето му още бяха потни, но дишането му се беше успокоило. Бийч и Ярбър не издаваха нито звук. Братята бяха изпаднали в колективен транс. Продължавай, говореха очите им.

Аргроу погледна трите лица и продължи. Бръкна в джоба си и извади лист хартия, разгъна го и го сложи пред тях. Той представляваше копие от последното им писмо до Ал Кониърс, пълното със заплахи писмо, подписано от Джо Рой Спайсър с адрес във Федералния затвор Тръмбъл. Бяха го научили наизуст и нямаха нужда да го четат. Разпознаха почерка на горкичкия Рики и разбраха, че писмото е изминало пълен кръг. От Братята до мистър Лейк, от мистър Лейк до брата на Аргроу, от брата на Аргроу обратно до Тръмбъл и всичко това за тринайсет дни.