Братята

Гришам Джон

— Какво да правим сега? — попита майката на Тревър.

Чап сви рамене и каза:

— Предполагам, че трябва да го погребете.

— Бихте ли ни помогнали?

— Всъщност аз не се занимавам с такива неща. Аз…

— Трябва ли да го откараме обратно в Скрантън? — попита Хелън.

— Ваша работа.

— Колко ще струва това? — попита лелята.

— Нямам представа. Никога не ми се е налагало да правя нещо такова.

— Но всичките му приятели са тук — каза майката, като попиваше очите си с кърпичка.

— Той напусна Скрантън отдавна — каза Хелън, като стрелкаше

поглед във всички посоки, сякаш тръгването на Тревър от Скрантън беше свързано с дълга и не съвсем чиста история. Чап не се съмняваше в това.

— Сигурна съм, че приятелите му ще искат да има някакъв помен — каза мисис Карсън.

— Всъщност поменът вече е планиран — отвърна Чап.

— Наистина ли? — възкликна удивена тя.

— Да, утре от четири часа.

— Къде?

— В „Питс“, на няколко пресечки оттук.

— „Питс“ ли? — повтори Хелън.

— Ами… това е нещо като ресторант.

— Ресторант значи. А защо не църква?

— Не съм сигурен, че той ходеше на църква.

— Като малък ходеше — защити го майка му.

В памет на Тревър сервирането на напитки на половин цена щеше да започне в четири вместо в пет и да продължи до полунощ. Щеше да се пие бира от петдесет цента, любимата на Тревър.

— Дали да идем? — попита притеснено Хелън.

— Не бих ви посъветвал.

— Защо? — попита мисис Карсън.

— Ще бъде много шумно. Адвокати и съдии, нали разбирате. — Той погледна намръщено Хелън и тя схвана какво искаше да каже младежът.

Разпитаха го за погребални бюра и гробищни парцели и Чап усети как потъва все по-дълбоко в техните проблеми. ЦРУ беше убило Тревър. Трябваше ли да го погребва както подобава?

Клокнър не мислеше така.

Когато дамите си тръгнаха, Уес и Чап продължиха да прибират камерите, подслушвателните устройства и микрофоните. Разчистиха всичко и когато заключиха вратите за последен път, кантората на Тревър никога не бе изглеждала по-подредена.

Половината от екипа на Клокнър вече беше напуснала града. Другата половина следеше Уилсън Аргроу в Тръмбъл. И чакаше.

* * *

Когато фалшификаторите в Лангли приключиха работата по съдебната документация по делото на Аргроу, тя беше опакована в кашон и изпратена в Джаксънвил с малък самолет и трима агенти. Кашонът съдържаше между другото петдесет и една страници обвинения пред съда в окръг Дейд, папка с писма от адвоката на Аргроу, дебела папка с искове и други юридически ходове преди процеса, доклади, списък със свидетелите и резюмета на техните показания, протокол от процеса, анализ на съдебните заседатели, заключения преди произнасянето на присъдата и накрая самата присъда. Документите бяха подредени доста добре, но не прекалено, за да не събудят подозрения. Няколко копия бяха размазани, липсваха страници и висяха телчета — малки белези на действителността, добавени от добри хора в отдел „Документи“, за да придадат автентичност на фалшификатите. Деветдесет процента от всичко това беше излишно за Бийч и Ярбър, но самият обем на документацията й придаваше тежест. Дори кашонът беше стар.

Той беше доставен в Тръмбъл от Джак Аргроу, уж излязъл в пенсия

адвокат, занимаващ се с недвижими имоти в Бока Рейтън, Флорида, и брат на затворника. Адвокатските пълномощия на Аргроу бяха изпратени по факса на съответния бюрократ в Тръмбъл и името му бе включено в одобрения списък на адвокатите.

Джак Аргроу беше всъщност Роджър Литър, служител на ЦРУ от тринайсет години, който беше завършил право в Тексас. Никога не беше виждал Кени Сандс, който се представяше за Уилсън Аргроу. Двамата се здрависаха и поздравиха, а Линк погледна подозрително към кашона на масата.

— Какво има тук? — попита той.

— Документите по делото ми — отвърна Уилсън.

— Само хартия — каза Джак.

Линк пъхна ръка в кашона и обърна няколко папки. След няколко секунди претърсването приключи и пазачът излезе от стаята.

Уилсън плъзна един лист по бюрото и каза:

— Това е клетвената декларация. Преведете парите в панамска банка и ми изпратете писмено потвърждение, за да имам какво да им покажа.

— Без десет процента.

— Да, те така мислят.

Не се бяха обаждали в Женева Тръст Банк в Насау. Това би било безполезно и рисковано. Никоя банка не би превела подобна сума при такива условия. А ако се опитаха, щяха да възникнат въпроси.

Парите в панамската банка бяха нови.

— В Лангли се притесняват какво става — съобщи адвокатът.

— Напред съм с графика — отвърна банкерът.

Кашонът беше изпразнен на една маса в юридическата библиотека. Бийч и Ярбър започнаха да преравят съдържанието му, а новият им клиент Аргроу ги гледаше с престорен интерес. Спайсър имаше по-важна работа. Той играеше седмичния си покер.

— Къде е присъдата? — попита Бийч, като ровеше из купа.

— Искам да видя обвинителния акт — промърмори Ярбър.

Намериха каквото търсеха и се отпуснаха на столовете си, за да прекарат следобеда в четене. Четивото на Бийч беше доста скучно. Не и това на Ярбър.

Обвинителният акт се четеше като криминален роман. Заедно със седем други банкери, двама адвокати и единайсет души, споменати само като наркотрафиканти, и шестима господа от Колумбия Аргроу беше организирал и ръководил сложна схема за изпирането на наркодолари в брой и превръщането им в почтени спестявания. Поне четиристотин милиона бяха изпрани, преди властите да се усетят, а, изглежда, техният човек Аргроу беше в центъра на цялата работа. Ярбър му се възхищаваше. Ако половината обвинения бяха истина, значи Аргроу беше много умен и талантлив финансист.

Аргроу се отегчи от мълчанието и излезе, за да се разходи из затвора. Когато Ярбър дочете обвинението, той прекъсна Бийч и го накара да го погледне. Колегата му също го хареса.

— Сигурно е скрил някъде част от плячката — каза той.

— Естествено — съгласи се Ярбър. — Четиристотин милиона долара, и това са само намерените пари. Какво мислиш за обжалването му?

— Не изглежда обещаващо. Съдията е следвал правилата. Не виждам грешки.

— Горкият човек.

— Горкият човек друг път. Ще го пуснат четири години преди мен.