Братята
Шрифт:
— Как можем да напуснем страната? — попита Бийч. — Нямаме нито паспорти, нито документи.
— Брат ми ще ви даде. Ще получите нова самоличност с пълен набор документи, включително и кредитни карти. Документите ви чакат.
— Две години? — попита Спайсър, а Ярбър го погледна, като че ли приятелят му си беше загубил ума.
— Точно така. Две години. Това е част от сделката. Съгласни ли сте?
— Не знам — каза Спайсър с разтреперан глас. Никога не беше напускал Съединените щати.
— Не бъди глупак — скастри го Ярбър. — Пълно помилване
Внезапно почукване на вратата ги изплаши. Двама пазачи надникнаха вътре. Аргроу сграбчи копията от заповедите за помилване и ги пъхна в джоба си.
— Съгласни ли сте, господа?
Те кимнаха. После и тримата се ръкуваха тържествено с него.
— Добре — каза той. — Не забравяйте да се преструвате на изненадани.
Последваха пазачите до кабинета на началника, където бяха представени на двама много строги мъже от Вашингтон — един от Министерството на правосъдието и един от Бюрото по затворите. Началникът успя да завърши представянето, без да обърка нито едно име, а после връчи на всеки от тримата по един документ. Това бяха оригиналите на копията, които Аргроу току-що им беше показал.
— Господа — обяви началникът възможно най-театрално, — вие сте помилвани от президента на Съединените щати. — Той се усмихна топло, сякаш добрата новина беше негова заслуга.
Те се взряха невярващо в заповедите си, все още шокирани, все още замаяни от хиляди въпроси, най-важният от които бе: „Как, по дяволите, Аргроу успя да прескочи началника и да покаже документите първо на тях?“
— Не знам какво да кажа — успя да промърмори Спайсър, а после другите двама измърмориха и те по нещо от тоя род.
Човекът от министерството взе думата:
— Президентът разгледа вашите присъди и прецени, че сте излежали достатъчна част от тях. Той е убеден, че имате какво още да предложите на страната си, като отново станете трудещи се граждани.
Те го изгледаха безизразно. Нима този глупак не знаеше, че те ще приемат нова самоличност и ще напуснат страната и нейните граждани поне за две години? Кой на чия страна беше тук, а?
И защо президентът ги помилваше, когато те знаеха достатъчно мръсни тайни, за да провалят Арън Лейк, човека, който бе в състояние да победи вицепрезидента? Нали Лейк искаше да им запуши устата, а не президентът? Нали така?
Как бе успял Лейк да убеди президента да ги помилва?
Как би могъл Лейк да убеди президента да направи каквото и да било на този етап от кампанията?
Те стиснаха заповедите си и седнаха безмълвно, с безизразни лица, зад които се блъскаха безброй въпроси.
Човекът от Бюрото по затворите продължи:
— Това би трябвало да е чест за вас. Помилването е нещо много рядко.
Ярбър успя да се съгласи с бързо кимване, но дори и тогава си мислеше: „Кой ни чака отвън?“
— Мисля, че не сме на себе си от радост — заяви Бийч.
За първи път в Тръмбъл имаше толкова важни затворници, че сам президентът да ги помилва. Началникът
— Кога искате да си тръгнете? — попита той, сякаш очакваше те да предложат да останат за тържеството по изпращането им.
— Незабавно — каза Спайсър.
— Много добре. Ще ви откараме в Джаксънвил.
— Не, благодаря. Ще намерим кой да ни закара.
— Добре тогава, трябва да се оформят някои документи.
— Побързайте — каза Спайсър.
Всеки получи раница, в която да събере нещата си. Докато вървяха бързо из затвора, все още плътно един до друг и в крачка, а след тях маршируваше един пазач, Бийч прошепна тихичко:
— Кой тогава ни издаде проклетите заповеди за помилване?
— Не е Лейк — каза едва доловимо Ярбър.
— Разбира се, че не е той — обади се Бийч. — Президентът не би направил нищо за Лейк.
Те тръгнаха по-бързо.
— Какво значение има? — попита Спайсър.
— Не е логично — каза Ярбър.
— И какво смяташ да правиш, Фин? — попита Спайсър, без да вдига поглед. — Ще останеш ли тук няколко дни да помислиш по въпроса? А после, ако разбереш кой е издействал помилването, може би няма да го приемеш? Я стига!
— Някой друг стои зад всичко това — каза Бийч.
— В такъв случай аз обичам този някой, разбрахте ли? — извика Спайсър. — Нямам намерение да стоя тук и да задавам въпроси.
Те събраха вещите си светкавично, без да спират, за да се сбогуват с когото и да било. И без това повечето им приятели бяха пръснати из целия затвор.
Трябваше да побързат, преди да са се събудили или преди президентът да промени решението си.
В единайсет и петнайсет те минаха през главния вход на административната сграда, през същата врата, през която бяха влезли преди години, и зачакаха транспорта си на горещия тротоар. Никой от тях не се обърна назад.
Уес и Чап караха микробуса, но се представиха под други имена. Използваха толкова много.
Джо Рой Спайсър легна на задната седалка и покри очите си с ръка, решен да не вижда нищо, докато не се озове някъде далеч оттук. Искаше да заплаче или да изкрещи, но беше онемял от щастливо изумление — бе го обзела чиста, неподправена еуфория. Скри очите си и се усмихна глупаво. Искаше бира и жена, за предпочитане неговата собствена. Скоро щеше да й се обади. Микробусът потегли.
Внезапното им освобождение ги бе разтърсило. Повечето затворници броят дните и така знаят с някаква точност кога ще дойде мигът. Освен това знаят къде отиват и кой ще ги чака там.
Братята обаче знаеха толкова малко. Освен това не вярваха и на малкото, което знаеха. Заповедите за помилване бяха фалшиви. Парите бяха примамка. Сега ги откарваха на заколение, също като бедния Тревър. Микробусът щеше да спре всеки миг и двамата галфони отпред щяха да претърсят чантите им, да намерят каквото трябва, а после да ги убият в някаква канавка до пътя.