Цар Плъх
Шрифт:
Внезапно из лагера забръмчаха джипове, появиха се огромни мъжаги с пури в уста и четирима лекари, все американци. Нахлуха в бараката на американците, започнаха да им слагат разни инжекции, наливаха ги с пресен портокалов сок, тъпчеха ги с храна, даваха им цигари, прегръщаха ги — „нашите момчета“, „нашите герои“. После ги качиха на джиповете и ги откараха до главния портал на Чанги, където ги чакаше камион. Питър Марлоу наблюдаваше смаян. „Та те не са герои — мислеше си той в недоумение. — Нито пък ние. Ние изгубихме, нашата война ние я изгубихме, не е ли така? Ние не сме герои,
— По-късно — казваше той. — Сега нямам време. Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари — за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно.
Сред изпращачите беше и Грей.
До камиона уморено стоеше Форсайт.
— Нека оригиналът да стои у вас, сър — подаде той един списък на най-старшия американски офицер. — Хората ви са подредени по звание, длъжност и личен номер.
— Благодаря — отвърна майорът, набит десантчик с масивна долна челюст, подписа се и върна останалите пет копия. — Кога пристигат вашите хора?
— След ден-два.
Майорът се огледа наоколо и потръпна.
— Доста работа ви чака тук.
— Дали нямате случайно някакви медикаменти в повече?
— Разбира се, че имаме — цял самолет, претъпкан! Знаете ли какво? Щом нашите момчета отлетят, ще докарам лекарствата с джиповете и ще ви оставя един доктор и двама санитари, докато дойдат вашите.
— Благодаря. — Форсайт прокара ръка по лицето си, сякаш, за да изтрие умората от него. — Ще ни свършат добра работа. Аз ще се разпиша, където трябва. Генералният щаб ще признае подписа ми.
— Ами, никакви подписи. Щом лекарствата ви трябват, значи остават тук при вас — нали затова са пратени. Той се обърна и подкани санитаря: — Хайде, сержант, качвайте хората в камиона. — После отиде до джипа, където внимателно привързваха една носилка.
— Как е той, докторе?
— Ще издържи до Щатите. — Лекарят вдигна поглед от безпаметното тяло, грижливо стегнато в усмирителна риза. Но ума му няма да го бъде.
— Горкият! — уморено продума майорът и отбеляза нещо в списъка срещу името Макс. — Не е справедливо някак си. А другите? — шепнешком попита той.
— Не са добре. Симптоми на депресия при всички. Страх от бъдещето. Само един е горе-долу във форма — физически. Въобще нямам представа как са оцелели.
— Бяхте ли в затвора?
— Да. Обиколих набързо, но и това ми беше достатъчно.
Питър Марлоу мрачно наблюдаваше сцената. Съзнаваше, че лошото му настроение не се дължи единствено на заминаването на приятеля му. Съвсем не. Мъчно му беше, че се разделя с американците. Имаше странното чувство, че неговото място е там, при тях, а това не бе редно — чужденци са в края на краищата. И все пак — сред тях не се чувствуваше чужденец. „Дали не е от завист? — питаше се той. — Или от ревност? Не, мисля, че не. Просто, кой знае защо, имам чувството, че те си отиват у дома, а аз оставам завинаги тук.“
Питър Марлоу истински се радваше, че приятелят му отново е сред своите, и от все сърце се молеше всичко да се оправи, щом се прибере у дома.
— Хайде, момчета, качвайте се.
— Скачайте в камиона, дявол ви взел!
— Следваща спирка — Щатите!
Без да усети, Грей бе застанал до Питър Марлоу.
— Разправят, че пратили самолет да ги откара чак до Америка — специално за тях. Как е възможно! Шепа редници и един-двама младши офицери — каза той, без да сваля очи от камиона.
Питър Марлоу също не бе забелязал Грей.
— Ти наистина си бил ужасен сноб — измери го с презрителен поглед той.
— Аа, това си ти — рязко се извърна Грей.
— Аз съм.
— Няма ли да престанеш с високомерните си…
— О, я си затваряй устата! — прекъсна го жлъчно Питър Марлоу и се дръпна настрана.
До камиона, с незапалена пура в уста, стоеше един сержант — огромен мъжага с много нашивки на ръкава.
— Хайде, качвайте се — отегчено повтаряше той.
Царя остана последен.
— Какво чакаш, качвай се де! — изръмжа сержантът.
Царя не помръдна. Тогава сержантът нервно захвърли пурата и го смушка:
— Ей, ти, ефрейторът! Хайде, размърдай си мръсния задник!
Царя излезе от вцепенението си.
— Слушам, сержант! Извинявайте, сержант!
Той покорно се качи в камиона и единствен остана прав. Около него развълнуваните мъже оживено разговаряха, но никой не му обръщаше внимание. Никой не го забелязваше. Двигателят изрева, Царя се хвана за задния капак и камионът потегли сред облак прах — праха на Чанги.
Питър Марлоу се втурна след него и вдигна ръка да помаха на приятеля си, но Царя не се обърна назад. Той никога не се обръщаше назад.
Питър Марлоу остана там, пред главния портал на Чанги, и самотата го задави.
— Струваше си да види човек тая гледчица — злорадо отбеляза Грей.
— Изчезвай, докато не ти се е случило нещо! — кресна Питър Марлоу.
— Мед ми капна на сърцето! „Хайде, ефрейтор, размърдай си мръсния задник!“ — Очите на Грей блеснаха злобно. — Получи си заслуженото, мръсникът.
Но Питър Марлоу искаше да помни Царя такъв, какъвто беше в действителност. Не Царя бе казал покорно: „Слушам, сержант!“ Не! Това бе друг човек — изтръгнат от утробата на Чанги, откъснат от люлката, която толкова време му бе давала подслон.
— Получи си заслуженото, крадецът му с крадец — умишлено натърти Грей.
Питър Марлоу сви лявата си ръка, оздравялата, в юмрук и го стовари върху лицето му.
— Аз те предупредих!
Грей политна назад, но се задържа на крака и се нахвърли върху него. Двамата се вкопчиха един в друг и в този миг до тях изникна Форсайт.