Черен лед

Чайлд Линкълн

На следващия ден големият кораб „Ролвааг“ лежеше на дрейф в Гори роудс, широк канал между три острова, които се издигаха над Пасифика. Студеното слънце къпеше острорелефните очертания на пейзажа. Макфарлън стоеше до перилата на работния катер на „Ролвааг“ — грохнало корито, почти толкова ръждясало, колкото и кораба-майка, и гледаше танкера, от който бавно се отдалечаваха. От морското равнище изглеждаше още по-голям. Далече високо, на кърмата, стоеше Амира, загърната в щормово яке с три размера по-голямо.

— Ей, шефе! — извика едва доловимо тя, докато му махаше. — Гледай да не пипнеш трипер!

Катерът

се залюля на острата вълна и се насочи към пустия бряг на Исла Наварино. Този остров бе най-южната обитаема точка на земята. За разлика от планинския бряг, покрай който бяха минали преди, източният край на Наварино бе нисък и монотонен: замръзнали, заснежени блата, които се спускаха към широките, покрити с дребни камъчета плажове, върху които се стоварваха едрите вълни на Пасифика. Нямаше и знак за човешко присъствие. Пуерто Уилямс се намираше в защитени води на около двайсетина мили по протока Бийгъл. Макфарлън потрепери и се загърна по-добре с якето си. Едно бе да прекара известно време на Исла Десоласион — забутано островче, даже в сравнение с това забравено от Бога място. Но съвсем друго бе да се мотае в чилийско пристанище — това го изнервяше. На хиляда мили северно оттук още имаше много хора, които биха си спомнили лицето му — и с радост биха го запознали отново с болезнения край на електрическата палка. Винаги съществуваше възможността, колкото и да бе малка, да срещне някой от тях тук.

Усети движение край себе си и видя Глин, който се присъедини към него до перилата. Той бе облякъл омазнена ватенка, няколко ката мръсни вълнени ризи и бе нахлупил оранжева фуражка. В едната си ръка стискаше очукано куфарче. Лицето му, винаги безупречно избръснато при нормални обстоятелства, сега бе с настръхнала четина. От устната му висеше смачкана цигара и Макфарлън забеляза, че той дори я пушеше, вдишваше и издишваше дима с очевидни признаци на удоволствие.

— Не мисля, че се познаваме — рече Макфарлън.

— Аз съм Ели Ишмаел, главен минен инженер.

— Е, мистър минен инженер, ако не те познавах, бих рекъл, че наистина се забавляваш.

Глин извади цигарата от устата си, погледна я за миг, а после я хвърли в леденото море.

— Не е задължително успехът да не е свързан с удоволствието.

Макфарлън посочи собствените си опърпани дрехи.

— Откъде ги взе тия? С тях съм като огняр.

— Докато корабът се ремонтираше, от Холивуд долетяха няколко специалисти по костюмите — отвърна Глин. — Имаме няколко шкафа, пълни с такива дрехи, в случай на всякакви непредвидени обстоятелства.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам. И какви точно са бойните ни заповеди?

— Много прости. Задачата ни е да се представим в митницата, да отговорим на всички въпроси, свързани с разрешителните за минни операции, да си платим таксите и да намерим Джон Пъпъп. Ние сме налудничав екип, който е дошъл тук да търси желязна руда. Компанията е на ръба на банкрута и това е нашият последен опит. Ако някой говори английски и ти зададе въпроси, отвръщай войнствено, че сме първокласен екип. Но доколкото това е възможно, изобщо не говори. А ако в митницата се случи нещо необичайно, реагирай напълно естествено.

— Естествено ли? — Макфарлън поклати глава. — Моят естествен инстинкт ще е да хукна презглава да бягам. — Той замълча за миг и продължи: — А нашата госпожа

капитан? Мислиш ли, че ще се справи с това?

— Както може би си забелязал, тя не е най-типичният капитан далечно плаване.

Катерът си проправяше път през вълните, грижливо разцентрованите дизели бумтяха силно в машинното. Вратата на кабината се отвори с трясък и Бритън приближи към тях, облечена в стари дънки, късо, двуредно вълнено палто и омачкана фуражка със златна капитанска околожка. На врата й висеше бинокъл. Макфарлън за пръв път я виждаше без безупречната й морска униформа и промяната бе както освежителна, така и изкусителна.

— Мога ли да ви направя комплимент за премяната? — попита Глин.

Макфарлън го изгледа изненадан; не си спомняше досега да бе чувал Глин да похвали някого.

В отговор капитанът се усмихна ослепително.

— Не можете. Ненавиждам я.

Щом катерът заобиколи най-северната точка на Исла Наварино, в далечината се появиха неясни тъмни очертания. Макфарлън забеляза, че това бе огромен, железен кораб.

— Господи — рече той. — Вижте само размерите му. Ще трябва да го заобиколим отдалеч, инак вълната му ще ни потопи.

Бритън вдигна бинокъла си и се взря в далечината.

— Не мисля че има основания за тревога — отвърна тя. — Корабът не се е забързал наникъде.

Макар да изглеждаше, че носът на кораба е надвиснал току над тях, докато го приближат, мина сякаш цяла вечност. Двойната мачта, висока и оплетена в паяжините на кабелите, бе леко наклонена на една страна. Чак тогава Макфарлън разбра: корабът бе заседнал, натъкнал се на рифа точно по средата на протока.

Глин взе бинокъла, който Бритън му предложи.

— Това е „Команданте Прахос“ — рече той. — Товарен, съдейки по външния му вид. Може би е бил изхвърлен на плитчината.

— Трудно е да се повярва кораб с такива размери да потъне в тези защитени води — отбеляза Макфарлън.

— Този залив е защитен само от североизточните ветрове, каквито имаме днес — каза Бритън с хладен тон. — Но когато вятърът заходи към запад, това място се превръща в аеродинамичен тунел. Може би точно в такова време се е повредила машината им.

С наближаването на коритото те изпаднаха в мълчание. Въпреки отличната видимост при яркото утринно слънце, корабът си оставаше странно не на фокус, загърнат сякаш в собствения си мъглив плащ. Корпусът му бе покрит с ръжда от вълнореза до кърмата. Железните му кранове бяха строшени — единият килнат настрани, задържан от тежки железни вериги, другият — рухнал в безпорядък на палубата. На гниещата надстройка не кацаха птици. Дори вълните сякаш избягваха струпясалите му бордове. Беше призрачна, сюрреалистична гледка: мъртъв страж, който предупреждаваше всички минаващи покрай него.

— Някой би трябвало да обърне внимание на Търговската камара на Пуерто Уилямс за този кораб — рече Макфарлън.

Шегата му бе посрещната без смях. Цялата група бе като попарена.

Кърмчията на катера даде газ, като че искаше да мине по-бързо покрай мястото на корабокрушението. Завиха и навлязоха в протока Бийгъл. Тук направо от водата се издигаха остри като бръсначи планински склонове, тъмни и отблъскващи, а в гънките им проблясваха и намигаха глетчери и ледници. Порив на вятъра връхлетя катера и Макфарлън се загърна зиморничаво в якето си.