Черен лед
Шрифт:
Намеси се Глин:
— Това е доктор Видманщетен, старши научен сътрудник. Не говори испански. Аз съм главният инженер — Ели Ишмаел.
Макфарлън усети как погледът на чиновникът се забави върху него.
— Видманщетен — повтори онзи бавно, сякаш опитваше името на вкус.
Другите двама също погледнаха към него.
Устата на Макфарлън пресъхна. Снимката му не се бе появявала в чилийските вестници поне в последните пет години. А и по онова време носеше брада. „Няма защо да се безпокоиш“, рече си на ум. По слепоочията му започна да избива пот.
Чилиецът го гледаше с любопитство,
— Не говори испански? — попита го чиновникът и очите му се присвиха недоверчиво.
Последва кратко мълчание. След това, Макфарлън неволно изтърси първото нещо, което му дойде на ума:
— Керо уна пута 15 .
Чилийците изведнъж се разсмяха.
— Той говори достатъчно испански — каза мъжът зад масата.
Макфарлън се облегна назад, облиза устни и бавно въздъхна.
15
Искам курва (проститутка). (исп.) — Б.пр.
Глин отново се закашля — зловеща, мъчителна кашлица.
— Извинете ме — рече той, извади мръсна кърпа, избърса брадата си, разпръсвайки с яростно движение жълтеникава слуз, след което прибра отново кърпата в джоба си.
Митничарят погледна кърпата, след това разтърка нежните си ръце.
— Надявам се да не ни носите някоя болест в този наш влажен климат.
— Няма нищо — отвърна Глин.
Макфарлън го погледна с нарастваща тревога. Очите му бяха влажни и зачервени: изглеждаше болен.
Бритън се изкашля деликатно в шепа.
— Настинка — рече тя. — Целият кораб е така.
— Само настинка ли? — попита чиновникът и веждите му се повдигнаха в неспокойна дъга.
— Ами… — отвърна Бритън и поспря. После додаде: — Лазаретът ни е препълнен…
— Няма нищо сериозно — намеси се Глин, гласът му клокочеше от слузта. — Може би малко грип. Нали знаете какво е на кораба, когато всички са наврени в едно малко пространство. — Той се засмя и смехът му премина в нов пристъп на кашлица. — Но като стана дума за това, ще се радваме да ви посрещнем на нашия кораб днес или утре, когато ви е удобно.
— Може би няма да се наложи — отвърна чиновникът, — стига документите ви да са в ред. — Прелисти ги. — Къде е разрешителното ви за минно проучване?
След като хубаво се прокашля да прочисти гърлото си, Глин се наведе над масата и извади подпечатани с релефни печати документи от сакото си. Чиновникът ги пое с връхчетата на пръстите си, погледна най-горната страница, след това прелисти останалите с опакото на ръката си. После ги остави върху очуканата маса.
— Много съм огорчен — рече той и поклати тъжно глава, — но това не е необходимият формуляр.
Макфарлън видя как двамата други чиновници тайничко се спогледаха.
— Така ли? — рече Глин.
В стаята се усети неочаквана промяна, някаква атмосфера на очакване.
— Ще трябва да донесете необходимите формуляри от Пунта Аренас — рече чиновникът. — И тогава ще мога да ги подпечатам като редовни. Дотогава ще задържа паспортите ви на отговорно пазене.
— Това са изискваните
— Оставете ме аз да се погрижа за това — каза й на английски Глин. — Мисля, че искат малко пари.
Бритън пламна.
— Какво, да не би да искат подкуп?
Глин й направи жест с ръка да замълчи.
— Спокойно.
Макфарлън погледна двамината, питаше се дали онова, което вижда, бе истинско, или разиграваха театър.
Глин се обърна към митничаря, чието лице се бе изкривило във фалшива усмивка.
— Навярно — рече Глин, — ще е възможно да купим истинското разрешително и тук?
— Възможно е — отвърна чиновникът. — Но са скъпи.
Глин подсмъркна шумно, вдигна куфарчето си и го постави на масата. Макар да бе мръсно и очукано, чиновниците го гледаха със зле прикрит ламтеж. Глин щракна закопчалките и вдигна капака му, като се преструваше, че крие съдържанието му от чилийците. Вътре имаше още книжа и десетина пачки американски двайсетачки, стегнати с гумени ластичета. Глин извади половината и ги постави на масата.
— Това достатъчно ли е да се реши проблемът? — попита той.
Чиновникът се усмихна, облегна се назад и сбра пръстите си на куличка.
— Боя се, че не, сеньор. Разрешителните за минна дейност са скъпи.
Той отклони гнусливо поглед от куфарчето.
— Колко тогава?
Чиновникът се престори, че пресмята бързо на ум.
— Два пъти по толкова ще бъдат достатъчни.
Последва кратко мълчание. След това Глин бръкна в куфарчето, извади и останалите пачки и ги постави на масата.
На Макфарлън му се стори, че напрегнатата атмосфера изведнъж се разведри. Чиновникът събра парите от масата. Бритън изглеждаше обезпокоена, ала примирена. Двамината митничари до печката се усмихваха широко. Единствено изключение правеше новодошлият: поразителна фигура, която се бе вмъкнала в стаята по средата на преговорите и сега стоеше до вратата. Беше висок мъж с кафеникаво лице и остри като бръснач черти, проницателни черни очи, гъсти вежди и изострени уши, които му придаваха напрегнато, почти мефистофелско излъчване. Беше облечен в чиста, макар и избеляла униформа на чилийския военен флот и върху раменете му имаше някакви златни пагони. Макфарлън забеляза, че докато лявата му ръка бе спусната до тялото по военному, дясната бе изправена хоризонтално пред стомаха и дланта й бе извита като неволна, кафеникава запетая. Мъжът огледа чиновниците, Глин, парите на масата и устните му се свиха в лека презрителна усмивка.
Парите вече бяха разпределени на четири купчинки.
— А разписка? — попита Бритън.
— За съжаление ние не работим по този начин…
Митническият чиновник разпери ръце и отново се усмихна. Той бързо се отдръпна, плъзна една купчинка банкноти в писалището си, след това подаде двете други на мъжете на пейката.
— На отговорно пазене — обясни той на Глин.
Най-накрая митничарят взе останалата купчинка и я предложи на мъжа в униформата. Досега взрян отблизо в Макфарлън, той кръстоса здравата си ръка върху сакатата, но не посегна към парите. Чиновникът ги подържа известно време, а след това му заговори бързешком, шепнейки.