Черната призма
Шрифт:
„Проклет да е Гавин, вечната нощ да го погълне дано! Но той няма да ме спре. Не ми пука, та дори от мен да остане само кървава развалина. Ще се измъкна оттук.“
Част от Дазен го подтикваше да спре, да помисли. Онази синята, логичната част от него. Но той не можеше да спре. Ако не продължаваше да се движи, нямаше да стигне доникъде. Чувстваше се толкова зле от треската, че спреше ли, можеше никога повече да не помръдне. Гавин искаше да го парализира.
Не. Не, не, не. Дазен продължи. Подът тук бе различен. Нямаше обсидиан. Беше го преминал. Запълзя нататък. Би се заклел, че вижда пред себе си някакво сияние. Мили Оролам,
Подът под него пропадна — завъртя се на скрити панти — и Дазен се затъркаля в някаква шахта. Капакът се захлопна.
Търкаляше се, окъпан в зелена светлина.
Зелена?
Цяла стая със стени, зелени като дървета. Дупка горе за вода, храна и въздух и дупка долу за нужник. Дазен огледа отчаяно кожата си за червен луксин. Нямаше го. Всичкият бе изчезнал, изсмукан от обсидиановия тунел.
Избухна в идиотски, отчаян, лудешки смях. Зелен затвор след синия. Смя се, докато не заплака. Затворът не беше един. Не бяха и два. Сега вече го знаеше. Не изпитваше никакво съмнение. Имаше седем затвора. По един за всеки цвят, а за шестнайсет години той бе избягал само от първия.
Смееше се и плачеше. В едната блестяща зелена стена мъртвецът се смееше с него. На него.
95.
— Не е зле като за поражение — рече Корван Данавис.
Гавин се надигна в леглото и замига, за да се отърси от съня. „Бързата“ му дрямка след разговора с Кип го бе оставила замаян. Но през последната седмица бе притеглял твърде много и нищо чудно, че не се чувстваше във форма. Заговори бавно.
— Загубихме един град, три четвърти от Черната гвардия и стотици, ако не и хиляди войници. Родният ми син — когото току-що признах за свой — публично уби законен сатрап и сега другите сатрапи ще започнат да се безпокоят, че пак се опитвам да управлявам света. Имаме хиляди бежанци, които трябва да настаним Оролам знае къде. В Гаристън властва езическа армия, а аз им построих почти непревземаема стена, която сега ще защитава враговете ми. Ако това не е зле за поражение, не знам кое е.
— Можеше да е и по-лошо — рече Корван.
Гавин потърка бузата, където го бе зашлевила Карис. „По-лошо е, Корван“, искаше му се да каже. Толкова се бе зарадвал, че вижда Карис жива, че я прегърна, без да мисли. Само заради това си заслужаваше плесницата. Но за един кратък миг тя също го бе прегърнала. Може би просто чувстваше облекчение, че е в безопасност, далеч от армията на крал Гарадул, но той си бе позволил да се надява, че има нещо повече.
А после тя прошепна:
— Знам голямата ти тайна, гадино. Защо не намери в себе си достатъчно мъжество, за да ми я кажеш сам?
Голяма тайна ли? Сърцето му се смрази. Коя голяма тайна?
Тя го пусна и се взря в очите му. Неспособен да издържи на погледа и, той се извърна… и видя Кип. Кип, когото бе смятал най-вероятно за мъртъв. И като пълен идиот промълви:
— Кип?
Нямаше предвид, че Кип е голямата му тайна. Това би било глупаво. Разбира се, че тя знаеше за Кип. Но умът му не работеше. Нейната близост, битката, ефектите от дългото притегляне и внезапното чувство на уязвимост задушаваха мислите му.
Тогава тя го зашлеви. Заслужаваше си го.
Гавин каза на Корван:
— Винаги може да е по-лошо. Времето още ли го бива? — Седна. Ако се налагаше да укрепи тези баржи, за да издържат на буря, му предстоеше много работа.
— Чакай —
Гавин спря. Корван му бе говорил по този начин и преди, но това бе още по време на войната.
— Какво имаш предвид?
— Имам предвид, че този лорд Всецветни не дава пет пари за Гаристън. За него той бе само шанс да ни победи и да те обвини в убийството на сатрап, за да може да вдигне хората срещу теб. Това, което иска, е да унищожи Хромария. Иска да изтласка вярата в Оролам и да установи нов ред. А ние дори не знаем какъв е този нов ред.
— Е, тогава нека заменим „поражение“ със „съкрушително поражение“, а? — Гавин знаеше, че се държи детински, но Корван бе единственият човек, на когото можеше да се оплаче. Радваше се, че приятелят му е отново с него.
— Трябва да се подготвим за война — каза Корван. — И то по-голяма от войната за един малък град.
— Мислиш, че хората ще се присъединят към него?
— На тълпи — отвърна Корван. — Дъщеря ми го направи, а тя не е глупава. Значи трябва да предположим, че е обаятелен, а вече знаем, че е достатъчно умен да ни победи и да получи каквото иска. Така че трябва да видим с какво разполагаме и да се подготвим.
— Съжалявам, че тя мина на негова страна, Корван. Изглеждаше ми толкова разумно момиче. Трябваше да я наглеждам повече, докато беше…
— Тя наистина е разумно момиче. Не се тревожа за нея. Ще се върне — рече Корван. В гласа му имаше някаква острота, както и би трябвало. Опитваше се да убеди самия себе си. Но Гавин знаеше, че е по-добре да не го притиска.
— Е, и с какво разполагаме? — попита Гавин.
— С теб и с мен. А също така с подкрепата на Карис, Кип и Железни, макар че лесно можехме да ги загубим и тримата. Разполагаме с всеотдайността, верността, страхопочитанието и мотивацията на трийсет хиляди души, които сега вярват в Гавин Гайл с цялото си сърце. Аз наричам това наченки на армия. Ти си Призмата. Как може някакъв езически крал да се мери с теб?
Гавин се засмя, защото и двамата знаеха, че има хиляди начини. И в същото време мисленето на Корван бе малко плашещо. Начинът, по който вникваше в нещата. Гавин трябваше да внимава. Има неща, които не можеш да кажеш и на най-добрия си приятел. Великите цели се постигат най-добре чрез заблуда.
Гавин рече замислено:
— Знаеш ли, съставих си списък от неща, които искам да постигна, преди да умра, и най-доброто в този списък бе да освободя Гаристън. Това, което позволих да се случи тук след войната, беше… Не знам дали е най-лошото, което съм правил, защото съм правил сума ти лоши неща, но позволих ставащото в Гаристън да продължава. Шестнайсет години. Въпреки цялата си власт не можах да накарам Спектъра да го прекрати.
— Едно време познавах човек, който имаше талант да променя правилата, когато не може да спечели. Не се отказваше, когато другите твърдяха, че вече е загубил — каза Корван. — И така… Гаристън е купчина паянтови колиби с безполезна стена.
— Точно затова построих нова стена, промених правилата. Опитах се, Корван! Но загубих! — Гавин се намръщи, когато го осени. — Аха, сега ти ще кажеш: „Загуби купчина паянтови колиби.“ И аз ще кажа: „Да! Това вече го установихме.“ А ти ще изтъкнеш, че когато реших да освободя Гаристън, вероятно не съм се тревожил за жалкото състояние на къщите, а за нещастието на хората.