Черната призма

Уийкс Брент

— Ами всъщност… — каза тя. Обърна плаща си така, че жената да може да види гърба. За надвиолетовите беше обичайно да втъкават в дрехите си допълнителна шарка, така че другите надвиолетови да ги разпознават.

Зениците на жената за миг се свиха до точици, докато хвърляше поглед към плаща на Лив.

— Много фина изработка. Надвиолетовите могат да използват собствено заглушаване. Само ни уведомявайте предварително при идването си, за да не допускат служителите ни грешки.

Отведе Лив до една маса от южната страна, до отворените прозорци, през които би могла да поеме слънце. В помещението

имаше достатъчно светлина — арките и контрафорсите крепяха с лекота цялата тежест на покрива, така че прозорците на втория етаж стигаха от пода до тавана, — но един от недостатъците на това да си надвиолетов беше, че дебели прозорци като тези пречеха на събирането на светлина. Един умел притеглящ пак можеше да използва магия, но му отнемаше повече време и причиняваше главоболие на някои.

Лив седна и загледа шетането на служителите, които се промушваха с лекота между масите и заобикаляха отдалеч покритите с надвиолетови черупки. Един слаб млад сервитьор с къса къдрава коса и очарователна усмивка се приближи до нейната маса и спря точно преди мястото, където би се намирал надвиолетовият и мехур, ако вече бе притеглила такъв. Вероятно беше няколко години по-голям от нея и опустошително красив, а сакото му бе ушито като по калъп на мускулестата му фигура.

Някак си тя успя да му даде поръчката си. Само кафе. Което без съмнение щеше да струва цял данар. Когато той и го донесе, димящо и тъмно като адски камък, и я дари с чаровна усмивка, Лив реши, че кафето си струва парите. Може би и повече.

Доброто и настроение повехна при гледката на Аглая Красос — тя се качваше по стълбите така, сякаш има запек. Двайсет и няколко годишната рутгарка бе, доколкото Лив знаеше, най-малката дъщеря на някаква важна фамилия. Имаше ценната и рядка рутгарска руса коса, но с изключение на това не беше красавица. Имаше сини очи, което си бе истинска загуба при непритеглящи, длъгнесто конско лице и огромен нос. Бяха я сложили в рутгарското посолство, за да придобие някакъв политически опит, преди да се върне в град Рат и да се омъжи за годеника си, когото изобщо не бе виждала, и тя винаги се държеше, сякаш е под достойнството и да общува с такива като Лив. Дори и бе казала, че са и възложили нейния случай като наказание за някаква забежка със сина на аташийския посланик. Обикновено се занимавала с бихроми, полихроми и истински шпиони.

Аглая видя Лив и тръгна право към нея, като пътьом помаха на няколко от клиентите и намигна на един.

— Аливиана — рече тя, като застана пред масата и, — изглеждаш толкова… енергична тази сутрин. — Паузата казваше всичко. Търсещата физиономия, сякаш наистина се мъчеше да намери какво хубаво да каже. При някои жени това можеше да е случайно.

„Значи така искаш да играем? Добре.“

— За мен е голямо удоволствие да те видя, Аглая. Дребнавата злоба така ти отива — каза Лив. Опа!

Очите на Аглая се разшириха за миг, а после тя се засмя престорено.

— Винаги си била прекалено остър за пипане инструмент, нали, Лив? Обичам това у теб. — Тя седна срещу нея. — Или просто си прекалено глупава да осъзнаеш собственото си положение?

„Баща ми ми казваше да не идвам тук. Акули и морски демони, така каза. Трябваше да го послушам. Настройвам срещу

себе си жената, която държи в ръцете си моето бъдеще.“

— Аз… — Лив облиза устни, сякаш с малко смазка насилените думи на покорство щяха да излязат по-лесно. — Съжалявам. С какво мога да ви помогна, господарке?

Очите на Аглая грейнаха.

— Я го повтори.

Лив се поколеба, стиснала зъби. Насили се да се отпусне.

— С какво мога да ви помогна, господарке?

— Притегли ни мехур.

Лив притегли заглушаващия мехур, заедно с вентилатор.

— Такова гордо момиче си ти, Лив Данавис. Следващия път, като устройвам прием, дано не забравя да уредя ти да сервираш храната. Или може би да чистиш нощните гърнета.

— О, обожавам да чистя нощни гърнета. Както и да разказвам на всички мои приятелки, които още не са подписали договори, колко добре се отнасят рутгарците със своите притеглящи.

Аглая се засмя. Смехът и бе наистина неприятен.

— Добре изиграно, Лив. Това беше празна заплаха и заслужавах да ме разобличат. Ти си от Ректън, нали?

Лив моментално застана нащрек. Аглая бе подминала обида? Лив очакваше, че след като е разобличила празната и заплаха, рутгарката ще отправи истинска — а тя разполагаше с немалко такива възможности. Фактът, че не го направи, би трябвало да накара Лив да се почувства по-добре. Но не се чувстваше.

— Да — призна тя. Нямаше защо да лъже. Нищо не идваше от Ректън. Освен това Аглая без съмнение отлично знаеше откъде е Лив. Пишеше го в договора и. — Това е едно селце. Незначително.

— Коя е Лина?

„Какво?“

— Една слугиня. Каталина Делаурия. Върши всякаква домакинска работа. — Наркоманка, пропаднала жена и кошмарна майка. Но не беше нужно Аглая да знае това, а Лив не искаше да говори лошо за хората от родното си място.

— Има ли роднини?

— Никакви — излъга Лив. — Засели се в Ректън след войната, като баща ми.

— Значи не е тирейка?

— По произход ли? Не знам. Може да има малко парийска или илитийска кръв. Защо?

— Как изглежда.

„Мършава, с кървясали очи и развалени зъби от пушенето на ганджа.“

— Висока, с къса къдрава коса, махагонова кожа, поразително хубави лешникови очи. — Сега като се замислеше, едно време Лина трябваше да е била истинска красавица.

— Ами Кип? Кой е той?

„Мамка му, спипаха ме!“

— Ъъъ, синът и.

— А, значи все пак има роднини.

— Мислех, че питаш дали има роднини сред хората от Ректън.

— Ясно — каза Аглая. — На колко години е Кип?

— Предполагам, че вече е на петнайсет. — Кип беше мило момче, макар че последния път, когато Лив си бе ходила у дома, ясно личеше, че е хлътнал по нея.

— Как изглежда?

— Защо те интересува всичко това? — попита Лив.

— Отговори на въпроса.

— Не съм го виждала от три години. Сега вероятно е съвсем различен. — Лив разпери ръце, но Аглая бе неумолима. — Ами, пълничък. Малко по-нисък от мен, когато го видях за последно…

— В името на Оролам, момиче, очите му, кожата му, косата му!

— Ами, не знам какво те интересува!

— Вече знаеш — каза Аглая.

— Сини очи, средно тъмна кожа, не толкова черна като на майка му. Къдрава коса.