Черната призма
Шрифт:
Майстор Данавис му бе давал да чете много от писмата и, затова в известен смисъл Кип нямаше чувството, че са минали цели две години. Само че тогава тя бе на петнайсет, а той на тринайсет. Явно оттогава бе пораснал, защото най-после бе по-висок от нея. Разбира се, все още бе и около три пъти по-широк. А тя изглеждаше дори още по-красива.
Докато го водеше по коридора към асансьора, Лив не каза нищо. Кип се радваше на тишината. Не мислеше, че би могъл да си раздвижи езика. Странна тиха радост и покой го бяха обзели, щом я видя. Спомни си как, когато тя бе на четиринайсет, из селото бе плъзнал
Сега, като гледаше как вълнистата и коса се полюшва и подскача около раменете и, се чувстваше сякаш е застанал отново под слънчевите лъчи след дълга зима.
Кип не искаше думи. Отвореше ли си голямата уста, със сигурност щеше да оплеска всичко. Просто я гледаше как върви и подръпваше неловко нагоре панталоните си, докато тя крачеше напред целеустремено, уверено, спокойно, в хармония с обкръжението си.
— Май се загубих — каза Лив. Погледна към коридорите вляво и вдясно, които изглеждаха досущ еднакви, и прехапа устна.
Впил очи в тази сочна, леко навлажнена устна, Кип преглътна тежко.
— Кип… — рече тя. — О, не, разбира се, че не би могъл.
Тръгна отново и Кип я последва. През времето след заминаването си Лив бе станала жена. Беше толкова стройна, колкото той — дебел. Очите и бяха големи, блестящо кафяви, кожата и — гладка и чиста, докато неговата бе прокълната с лунички, а брадата му още бе само мъх. Слава на Оролам, поне гърдите и бяха по-големи от неговите.
Кип обаче почти не погледна към тях и сега, докато я следваше, почти не гледаше тялото и. Вярно, полата и се развяваше по доста приятен начин, докато крачеше, и разкриваше добре оформени прасци. Но с изключение на един-два бегли погледа, или може би три — Кип погледна пак. Ах! Четири. С изключение на това той не гледаше на нея както на някоя друга хубава жена. Просто не му се струваше уважително.
Опа, пет.
Щом влязоха в асансьора, тя спря.
— Току-що осъзнах — каза със смях, — че нямам никаква представа къде трябва да те заведа. Хм, знаеш ли какво… Можеш да дойдеш в моята стая, докато изясня нещата. Ако се чувстваш, както се чувствах аз след Месомелачката, вероятно ти се иска веднага да си легнеш, нали?
Кип не знаеше как не го е забелязал досега, но наистина беше уморен. Имаше чувството, че някой е взел бутилката, съдържаща цялата му енергия, и я е изтръскал до капка. Кимна.
— Не ти ли се говори? — попита тя и му се усмихна. Така, както се усмихват на малко дете, което е пропуснало дрямката си и се мъчи да остане будно, за да получи десерт. Но Кип нямаше сили дори да се отчае от тази снизходителна усмивка.
„Тя ме мисли за сладък. Сладък! Пфу!“
Лив нагласи противотежестите на асансьора, поколеба се за миг — сигурно беше изненадана колко тежест трябва да добави заради Кип — и добави още. След няколко секунди летяха нагоре, подминавайки десетки ученици. Накрая спряха и излязоха в просторно фоайе, от което тръгваше един от прозрачните тунели, свързващи централната кула с всички други.
Кип погледна Лив и вдигна вежди.
— Моята квартира е в жълтата — каза тя. — Жълтото се намира по средата на спектъра, затова влиза в обхвата на бихромите и полихромите по-често от останалите цветове. Ето защо в жълтата кула има повече квартири за бихроми. В Кулата на Призмата няма място за тях. Страх ли те е от високото?
— Обикновено не — отвърна неспокойно Кип.
— А, значи можеш да говориш!
— Мога и да падам — изсумтя той.
— Всичко ще е наред, гарантирам ти — рече Лив и тръгна по тръбата.
Тя бе широка четири крачки и се състоеше от син луксин, толкова тънък, че бе почти прозрачен. Пътеката под краката им беше от по-дебел син, подсилен с тесни ивици жълт. Изглеждаше невъзможно тънка. Както бе видял Кип от далеч, далеч долу, тази пътека бе свързана с Кулата на Призмата само на две места: от източната страна и тук, от западната. Насочваше се по права линия към зелената кула, разположена точно на запад от Кулата на Призмата, и на половината път се пресичаше с кръгова пътека от почти прозрачен луксин. От този кръг като спици се протягаха разклонения към всяка от шестте кули.
Лив отведе Кип до една от пресечните точки на кръга и спиците — мястото, намиращо се най-далеч от всякаква опора. Подскочи няколко пъти и каза:
— Ето, виждаш ли, напълно безопасно е. — Засмя се. — Сега опитай ти.
— Де да знам — рече Кип. Ако някога успееше да преодолее страха си, гледката оттук горе бе величествена. Разбира се, беше трудно да зяпаш някакви си там магически кули, когато имаш до себе си Лив. — Добре де — съгласи се плахо той. Не искаше да я разочарова.
„Разбира се, ако счупя тази тъничка пътека, разочароването и за двама ни ще е кратко.“
Подскочи добросъвестно няколко пъти, като се стараеше да се приземява възможно най-лекичко, на пръсти, и да убива цялата сила на удара с коленете си.
— О, хайде по-сериозно — рече Лив.
Кип въздъхна и подскочи толкова високо, че му се стори, че ще докосне с глава тавана. При приземяването му се раздаде силен пукот.
Той разпери ръце, търсейки нещо, за което да се улови, а сърцето му спря да бие. Тъкмо щеше да се метне към перилата, когато видя лицето на Лив.
Тя прихна и закри устата си с ръка.
— Ужасно съжалявам — каза. — Не биваше. Това е нещо като традиция за новите ученици, а Призмата иска да минеш през пълната програма.
Кип погледна ръцете и. Те сякаш държаха нещо невидимо. Присви очи и видя, че тя стиска счупена пръчка от надвиолетов луксин.
Кип се изкиска. Прозвуча само малко насилено.
— Погоди ми традиционния номер, а? Мисля, че аз пък оставих традиционна локвичка.
Тя се засмя.
— Благодаря ти, че го приемаш така. Ако ще се почувстваш по-добре, аз едва не припаднах, когато моята магистърка го направи на целия ни клас. Хайде, не остана много път.