Черната призма
Шрифт:
— И докато направиш това, крал Гарадул ще е завзел Гаристън. Беше прав във всичко, което изложи пред Спектъра, макар че си извлече погрешен урок и избра погрешен начин на действие. Ето затова си имаш мен. Ако беше дошъл да поговорим веднага, след като се върна, щях да ти го кажа. Ако се изтеглим едностранно и предадем един бисер в ръцете на тирейците…
— Едва ли е точно бисер, татко…
— Смееш да ме прекъсваш?! Ела тук.
Гавин седна вдървено срещу баща си. Андрос Гайл протегна ръка и напипа лицето му. Плъзна ръка по бузата му почти нежно. После замахна и му отвъртя една плесница.
— Аз съм ти баща и ще ми отдаваш дължимото уважение, ясно ли е?
Гавин трепереше,
— Да, татко.
Андрос Гайл вирна брадичка, като че ли търсеше в тона на Гавин нещо неприемливо. После продължи, сякаш не бе станало нищо:
— Гарадул жадува за Гаристън, така че дори да беше кула от лайна, построена върху равнина от изпражнения, би било проява на слабост да му я дадем. Правилният ход би бил да сравним града със земята, да поробим жителите му и да посипем нивите със сол — и да се махнем, преди да е пристигнал. Но ти провали тази възможност със своята некомпетентност. А когато крал Гарадул държи Гаристън с двайсет хиляди мъже, ще откриеш, че е много по-трудно да си го върнеш, отколкото на него да го превземе при сегашния гарнизон от хиляда души.
— Рутгарците имат само хиляда души там, така ли? — попита Гавин. Това беше по-малко от минимален гарнизон. Ако не бързаше толкова, докато минаваше с лодката през града, със сигурност щеше да забележи.
— Имат си проблеми с аборнейците, които пак са вдигнали таксите за минаване през Теснините. Рутгарците искат да демонстрират сила. Изтеглили са от Гаристън повечето си кораби и войници.
— Това е идиотщина. Те трябва да знаят, че Гарадул трупа войски.
— Съгласен съм. Мисля, че рутгарската външна министърка е била подкупена. Тя е умна, би трябвало да разбира какво прави. Както и да е, ти трябва да идеш в Гаристън. Спаси града и убий Раск Гарадул, но дори и да не успееш в това, добери се до кинжала. От него зависи всичко.
Кое „всичко“? Там беше проблемът да се преструваш, че знаеш тайни, които не знаеш. Тайните — и особено големите, опасни тайни — обикновено се споменават мъгляво. Особено когато заговорниците знаят, че често са подслушвани от шпиони.
„Може би трябваше да поема риска да кажа, че съм забравил какво представлява онзи кинжал.“
Едно време Дазен знаеше всички чайни на Гавин, дори онези, които уж трябваше да са само между Гавин и баща им. Дазен и Гавин бяха не просто братя. Бяха най-добри приятели. Макар че Дазен беше две години по-малък, Гавин се отнасяше с него като с равен. Севастиан беше най-малкият; него го караха да си остава вкъщи. Но Гавин и Дазен имаха едни и същи приятели. Заедно печелеха и губеха юмручни боеве срещу братята Белодъб. На Гавин му липсваше простотата на онези битки. Две страни, много юмруци и когато едната страна се разреваваше, боят свършваше.
Но Гавин се бе променил в деня, когато навърши тринайсет. Тогава Дазен още нямаше единайсет. Андрос Гайл бе дошъл, облечен в церемониалните си одежди — огромен и впечатляващ в златисточервения брокат и със златисточервените верижки около шията си. Макар че вече от десетилетие бе член на Спектъра, винаги го наричаха Андрос Гайл, а не Андрос Червени. Всички знаеха кое е по-важно. Андрос бе отвел Гавин.
Когато на следващата сутрин Гавин се върна, очите му бяха подпухнали, като че ли е плакал, макар да отрече яростно, щом Дазен го попита. Каквото и да бе станало, след това Гавин не бе същият. Каза на Дазен, че вече е мъж, и отказа да си играе с него. Когато братята Белодъб се опитаха да завържат бой, Гавин се изпълни с толкова подчервено, че топлината заблика от него на вълни, и каза на братята, че ако го нападнат, последиците ще тежат на тяхната съвест.
В онзи миг Дазен разбра, че Гавин наистина би ги убил.
Оттогава
„А аз бях подготвян да бъда нищо. Непотребна вещ. Някой ден щях да се оженя за Карис Белодъб или някое друго момиче, за да отклоня амбициите на нечий друг баща. Докато Гавин не се опита да ми отнеме дори това.“
Ето коя бе най-трудната за поддържане част от маскировката му — не преструвката, че е Гавин, а напомнянето за всичко, което Гавин бе имал, а Дазен никога нямаше да има.
— Така че върви в Гаристън, спаси го или го опожари, убий Гарадул и вземи кинжала. Казах го достатъчно просто, нали?
Ако Гавин свършеше това както трябва, то щеше да изпълни една от целите му и да подготви почвата за друга.
— Ще ти дам писма до рутгарците, за да съм сигурен, че ще ти се подчиняват — добави Андрос.
— Ще ме направиш губернатор на Гаристън? — Всеки път, когато Гавин забравеше колко е могъщ баща му — дори и от тази стаичка, — Андрос правеше нещо, с което да му го напомни.
— Не официално. Ако се провалиш, това ще опетни името ни. Но ще се погрижа губернаторът да прави точно каквото му кажеш.
— Само че Спектърът…
— Може да бъде пренебрегван в определени случаи. Не е толкова лесна работа да свалиш една Призма. Когато се върнеш, ще поговорим за женитбата ти. Време е да започнеш да правиш наследници. Появата ти с едно копеле прави въпроса належащ.
— Татко, аз не съм…
— Ако смажеш един от сатрапите, дори и да е бунтовник, ще се наложи да подкупиш някой от другите. Време е. Ще ми се подчиняваш в тази работа. Проблема с копелето ще го обсъдим по-късно.
48.
Лив бе отишла в светлинната градина високо в жълтата кула, за да помисли, но и се струваше, че не може да извърви и десет крачки, без да се натъкне на някоя млада двойка, която се целува. Докато слънцето залязваше, градината се превръщаше във впечатляващо зрелище — и любимо място на двойките. Лив би трябвало да се сети за това. Имаше нещо особено да гледаш млади влюбени, когато се чувстваш толкова изолиран.
Когато излезе от квартирата си, в нея бушуваше хаос от емоции: съжаление, че е била толкова груба с Кип, увереност, че е права и баща и е жив, и ужасният страх, че греши. Беше самотна, уплашена за бъдещето си, а сега — зашлевена в лицето от привидната лекота, с която всяка друга, изглежда, можеше да си намери любим — копнееше и за момче. Което и да е момче. Е, почти. Лив живееше в Хромария от три години и имаше зад гърба си единствено няколко неуспешни опита за връзка. Това, че беше тирейка, дъщеря на генерал от загубилата страна и бедна, бързо пресичаше всякакъв интерес от страна на съучениците и. Единственото момче, което тя смяташе, че наистина си пада по нея, я бе поканило на Бала на лукслордовете, а после и бе вързало тенекия и бе отишло с друго момиче. Явно всичко бе само шега. На следващата година за кратко бе станала обект на съревнование между няколко от най-популярните момчета. Няколко седмици бе прекрасно да е център на вниманието. Имаше чувството, че най-после е постигнала пробив, че най-после я приемат. Едно от момчетата я покани на Бала на лукслордовете.