Черната призма
Шрифт:
— За каква нередност става дума? — попита. Брокатът спираше всякаква външна светлина, която би могла да повлияе на пробния камък.
Старицата издиша бавно.
— Той захвърли въжето някъде на третата минута и трийсетата секунда. Но преди да успея да я спра, една от жените го постави обратно в ръката му.
— Шегувате ли се? — попита Гавин.
— Пращат за изпитанието по-красивите. На половината едва им стига умът, за да запомнят репликите си, а камо ли някои от по-неизвестните правила, засягащи ситуации, които не са възниквали, откакто се помним. Дори Дазен не захвърли въжето.
— Коя
— Зелената.
Разбира се, че ще е зелената. Буйна, непредвидима, дразнеща се и от най-малкото ограничение.
— Повикай я!
Зелената изпитваща видя знака на наставницата и се приближи. Всички изпитващи бяха красиви и макар че светлата кожа представляваше пречка на бойното поле, бе предпочитана за тази и някои други церемонии. Зрителният ефект от мъж или жена, чиято кожа е зелена, синя или червена, се притъпяваше при по-тъмен цвят на кожата. Дори парийците избираха свои съотечественици от крайбрежието, от низините или със смесена кръв, за да ги представят в тази церемония. В случая жената бе рутгарка и прекалено светлокожа дори за тях. Движеше се с леката грация на танцьорка. Тънката зелена роба, която бе наметнала за церемонията, за да бъдат всички изпитващи облечени в своя цвят, когато кандидатът се покаже от дупката — което можеше да стане само десет или петнайсет секунди след началото на изпитанието, — в нейния случай бе с дълбоко деколте, разкриващо големите и гърди. Тя се приближи с енергична крачка, отметнала косата си назад, с изправен гръб, и спря от другата страна на масата.
Голотата или полуголотата в някои церемонии бе забулена в религиозен и културен символизъм, който почти я лишаваше от еротика. Почти, защото колкото и възвишено да е съзнанието ти, не можеш да пренебрегнеш напълно факта, че гледаш някой, който е гол и невероятно привлекателен. Но празненствата след това, особено при посвещаването, винаги бяха сива област. На тях всички бяха красиви, полуоблечени, с пресния спомен за голотата на всички останали, настроението бе приповдигнато, виното се лееше обилно и хладната официалност внезапно изчезваше.
Тази зелена отлично съзнаваше какво прави. Гавин бе по-висок от нея, така че едвам се сдържаше да не надзърне в почти разтворената и роба. Вместо това се взря в сърцевидното и лице и лешниковите и очи, в които имаше едва забележимо зелено хало. Изглеждаше му позната.
— Ела тук — каза той и посочи между себе си и наставница Варидос. Жената заобиколи каменната маса и дойде на посоченото място, но застана по-близо от необходимото.
— Коя си ти? — попита я Гавин със спокоен глас.
— Казвам се Тизис — отвърна тя и усмивката и разкри дълбоки трапчинки.
— Тизис чия?
— О — рече жената, сякаш в главата и нямаше никаква мисъл. — Тизис Маларгос.
— Какво стана, Тизис? — попита той, като се престори, че не е познал името. Баща и и чичо и бяха негови приятели — когато беше Дазен. Бяха изчезнали след войната. Най-вероятно убити от разбойници или поробени от пирати. Тя притежаваше характерната за семейството външност. Нищо чудно, че го мразеше. Беше видяла, че има шанс Кип да премине изпитанието, затова го бе саботирала. Смело. Глупаво и вбесяващо, но смело.
— Кандидатът
— Не бива да докосваш кандидата по никакъв начин по време на изпитанието. В това правило има ли нещо неясно?
— Не съм го докоснала… Извинете, върховен лукслорд Призма, но аз сложих въжето в ръката му, без да докосвам кожата. Опитах се да запазя изпитанието чисто.
— Маларгос — каза Гавин. — Рутгарка си, нали?
— Да, лорд Призма.
Гавин я изгледа безизразно.
— Когато вашият собствен Блажен сатрап Радос прекосил Великата река, за да се бие с Кървавите горяни, които го превъзхождали два пъти, помниш ли какво направил?
— Изгорил моста Розанос зад армията си — каза тя.
— Това измама ли е било?
— Аз… не разбирам — измънка тя.
— Той е изгорил моста, за да знаят хората му, че не могат да побегнат. Не им е оставил изход. Те са знаели, до последния човек, че трябва да победят или да умрат. Оттам идва изразът „да изгориш мостовете зад себе си“.
— Но аз го видях да посяга за въжето — възрази тя плахо. Преглътна, изведнъж загубила кураж да противоречи на Призмата в лицето му.
— И ти му го даде.
— Разбира се.
— Значи би построила нов мост зад Блажения сатрап Радос?
— Разбира се, че не, това би било…
— И щеше да го обречеш на гибел. Колко издържа ти, преди да дръпнеш въжето? — попита Гавин.
Тя се изчерви и извърна поглед.
— Седемнайсет секунди. — Загърна робата по-плътно около себе си и най-сетне се прикри.
— А погуби шанса на един младеж да премине изпитанието.
— Можем да го повторим… — започна тя.
— Знаеш, че не можем. След като кандидатът вече знае, че не е истинско, Месомелачката не действа. Всеки ще каже, че е получил специално отношение, защото е мой племенник…
— Не исках да…
— И ти го знаеш! — довърши Гавин, като едва се сдържаше да не повиши глас.
— Няма значение какво си искала — изсъска наставница Варидос.
Докато тя говореше, Гавин отдели малко надвиолетово от светлината на факлите. Само мъничко. Прелестта на надвиолетовото бе в неговата невидимост. Макар в стаята да имаше няколко души, които можеха да видят надвиолетовия луксин, ако присвият очи, Гавин се обзалагаше, че никой от тях не присвива очи в момента. А дори и някой да го правеше, това, което се канеше да направи той, бе толкова дребно и бързо, че дори да гледаха, можеше да го пропуснат. Магическа ловкост на ръцете. Надвиолетовото се събра в пръстите му.
— Ти наруши правилата, Тизис — рече наставницата. — Оплеска задълженията си и може би погуби бъдещето на един младеж.
— Но никой не преминава изпитанието! — възрази жената. Беше станало повод за гордост само да издържиш дълго. Конспирации, тъмни и тесни местенца, височини, паяци, змии и плъхове — Месомелачката атакуваше повечето често срещани страхове. Обикновено, обзет от вярата, че един провал би означавал загуба на всичко, и с очи, разширени от страха, кандидатът притегляше каквито цветове може, преди да дръпне въжето. Разбира се, изпитанието не бе съвършено, но не разполагаха с по-добро.