Черната призма

Уийкс Брент

Торбестите му панталони се съдраха и се изхлузиха от кръста му. Заплетоха се около коленете му, но колкото и да пречеха на неговите движения, с нищо не помагаха и на убийцата да го повдигне. Тя го напсува и разкрачена широко за стабилност, го удари по крака. Той изквича. После жената го фрасна в корема и му изкара всичкия въздух.

— Приеми смъртта си като мъж — изръмжа тя.

Кип я ухапа по глезена.

Убийцата извика и падна върху него. Окопити се достатъчно, за да се стовари върху гърдите му с коляното напред. После насочи падането си така, че да го смачка и прикове към пода. Явно Кип не

беше единственият, който знаеше как да се възползва от теглото си. Тя се приземи с лице към краката му.

Стисна единия му крак в желязната си хватка. После го удари силно по бедрото. Улучи право в целта. Все едно го беше ритнал кон. Той изкрещя. После тя сграбчи другия му крак. Никакво мятане не можеше да я накара да го изпусне. Трудно му бе дори да диша с нейната тежест върху себе си и с краката и, притискащи лицето му. Тя удари и другия му крак и той също се вцепени. Жената се надигна и го фрасна в слабините.

Звезди изскочиха пред очите му. Всяка мисъл за контраатака излетя от главата му. Искаше му се просто да се свие на кълбо. Теглото и се измести и го притисна отново, после тя стана. Държеше го за глезените и го вдигна с лекота. Мили Оролам, щеше да го хвърли през балкона! И той с нищо не можеше да и попречи.

Докато се мяташе вяло, с присвити от болка очи, Кип зърна тънък лъч надвиолетов луксин, залепнал за главата на убийцата.

— Престани! Пусни го веднага! — изкрещя някаква млада жена от стаята. Лив?

Убийцата изръмжа някакво проклятие и се завъртя към Лив точно когато от ръцете на момичето излетя топка жълт луксин, профуча по надвиолетовата нишка и избухна с ослепителен проблясък в лицето на убийцата. Наставница Хелел пусна Кип, вдигна със закъснение ръка, за да се предпази, и залитна назад.

Беше толкова висока, че парапетът на балкона се намираше под нивото на кръста и. Тя се блъсна силно в него и се олюля. Месестите и ръце се вкопчиха в парапета, докато стоеше на пръсти и се мъчеше да намери опора. Лежащият на пода Кип пъхна длан под стъпалото и и повдигна. Не силно — болеше го толкова много, че едвам се движеше, — но достатъчно.

Убийцата усети, че се премята през ръба, и отчаяно задращи с пръсти. Падна — и се улови за парапета. През бистрия жълт луксин Кип я видя как се залюля лице в лице с него. На всеки балкон имаше малка дупка за оттичане на дъждовната вода, за да не се наводни, и едрото лице на жената се намираше само на стъпка от това на Кип.

Кип я изгледа. Знаеше как ще свърши това. Някоя кльощава жена би могла да се изтегли нагоре, но не и жена с такива размери. Кип беше силен — можеше да вдига по-големи тежести от Сансон или дори Овен, — но когато си наистина едър, да повдигнеш теглото си през ръба бе невъзможно. А тази жена бе по-едра от него. Наставница Хелел напрегна мускули и за един ужасяващ миг Кип си помисли, че е сбъркал. Лактите и се сгънаха и тялото и се надигна. Тя залюля единия си тежък крак настрани, опитвайки се да достигне с него дупката за оттичане на водата.

А после силите и изневериха и тя увисна отново. Беше свършена. Кип го виждаше в очите и.

— Светлината не може да бъде окована, малки Гайл — каза тя. — Анат да те ослепи. Мот да те измъчва до десето поколение. Белфегор да порази синовете ти. Атират да плюе на гроба на майка ти. Ферилукс да поквари…

Кип я фрасна през дупката. Носът и изхрущя и плисна кръв. Тя, изглежда, очакваше удара, защото се опита да сграбчи юмрука му — но не улучи.

Полетя надолу, като по целия път не спираше да размахва ръце и крака. Крещеше нещо, но Кип не можеше да различи думите. Стовари се върху остра канара на няма и пет крачки от разбиващите се в брега вълни на Лазурното море и тялото и буквално се пръсна. Някакво парче — може би крак? — отлетя и цопна във водата, докато останалата част от нея се разплеска на дълго кърваво петно.

Това не му се струваше реално. Част от него знаеше, че той можеше да е на нейно място — или дори трябваше да е, — но изведнъж осъзна присъствието на Лив, която стоеше до входната врата.

— Кип, Кип, ние я убихме — каза тя. Но вниманието на Кип бе съсредоточено повече върху болката в топките му и факта, че стои почти гол пред единственото момиче, което познава, а беше дебел и противен и трябваше да се покрие незабавно.

Едва успя да си вдигне панталоните, преди Лив да се приближи със залитане до парапета и да повърне. Кип мразеше повръщането. Мразеше както самият той да повръща, така и другите да повръщат. Но сега, при духащия около жълтата кула вятър, откри, че най-много мрази да повръщат върху него. Малките капчици, минали през отточния отвор, полепнаха по лицето и отворената му уста.

Той се претърколи, като плюеше, кашляше и бършеше лицето си. Стъпи на крака. Топките още го боляха, а лицето му бе сгърчено от отвращение.

— О, не — промълви Лив с посивяло лице, щом осъзна, че е повърнала върху него. Премести поглед към чатала му, където панталоните бяха скъсани, а после към скалите далеч долу. Потърси някакви думи, но не намери.

— Знаеш ли, радвам се, че няма неловкост между нас — рече Кип. „Наистина ли току-що казах това?“ Сякаш му бе вродено да се държи винаги неадекватно. Току-що бе убил човек и беше толкова ужасен, смачкан, смутен, вцепенен, благодарен, че е жив, и сам не знаеше още какво, а пак не можеше да се сдържи.

Устните на Лив трепнаха за миг, а после тя се приведе над парапета и повърна отново.

„Винаги имаш какво да кажеш, но то никога не е на място. Браво, Кип.“

51.

— Наближава средата на лятото — каза Бялата. — Слънцеднев.

Гавин стоеше пред нея на покрива на Хромария. Двамата заедно чакаха изгрева на слънцето. Що се отнася до Гавин, Слънцеднев винаги наближаваше.

— Започнах приготовления за Освобождението — каза тя. — Мислиш ли, че баща ти ще се включи тази година?

Гавин изсумтя.

— Нито тази година, нито никога. — Потърка слепоочията си. Не беше спал.

— Това не е естествено — каза тихо Бялата. — Някога се чудех на самоконтрола му, знаеш ли? Да живее в онази ужасна стая, да поддържа ума си остър, да се пази от кошмарите.

— По-скоро кошмарите трябва да се пазят от него.

— Аз живея наполовина в мрак, Гавин — каза Бялата, все едно изобщо не я бе прекъсвал. — Така се чувствам, като живея, без да притеглям. Но да живея в пълен мрак? Та това не е ли отричане на самия Оролам? „Те обичат мрака, защото делата им са мрачни, и светлината ги срами.“