Черната призма
Шрифт:
— Няма да се задържа тук толкова дълго — каза Карис. Намръщи се. Да не би току-що да бе признала, че прилича на гладуващ пигмей?
— Карис, скъпа. Чаках те петнайсет години. И независимо дали го знаеш, или не, ти също си ме чакала. Ние двамата не се задоволяваме с друго освен с най-доброто. Иначе защо ще сме още неженени? Така че можем да почакаме още няколко месеца. Ще дойда да те видя, когато роклята ти е готова. — Озърна се. — Ах, да, забелязах също, че тук няма с какво да се развличаш. Сигурно ти е скучно.
Усмихна се и излезе.
Най-лошото от всичко бе, че Карис наистина се чувстваше благодарна. Мъничко. Копелето му с копеле!
53.
Кип и Лив спряха пред охраняващите асансьора черногвардейци и Лив каза:
— Трябва да видим Призмата.
— Кои сте вие? — попита единият. Беше нисък, разбира се, париец, и набит. Погледна Кип. — Аха, ти си копе… — Изкашля се. — Племенникът на Призмата.
— Да, аз съм копелето му — рече ядосано Кип. — Трябва да го видим веднага.
Черногвардеецът погледна към своя съотечественик, който бе също толкова мускулест като него, но се извисяваше като кула.
— Не сме получили заповеди как Призмата иска да се отнасяме с… племенника му — каза той.
— Той си легна преди няма и двайсет минути — обади се другият. — След като будува цяла нощ.
— Въпросът е спешен — каза Лив.
Те не се трогнаха, само на лицата им се прокрадна някаква досада, сякаш си мислеха: „Кое, по дяволите, е това момиче?“
— Някой току-що се опита да ме убие — каза Кип.
— Късак, извикай командира — рече високият. „Късак“ ли? Дали името на ниския страж наистина бе Късак? Тъй като и двамата черногвардейци бяха парийци, които традиционно имаха описателни имена като Железни, Кип нямаше представа дали това е прякор, или истинското му име.
— Той пое третата смяна снощи — рече Късака и присви устни.
— Късак! — Мъжът прибегна към старшинството си.
— Добре де, добре. Отивам.
Късака тръгна, а по-високият черногвардеец се обърна и почука на вратата — три пъти, пауза, два пъти. След пет секунди го повтори.
Една робиня отвори кажи-речи още преди да е довършил чукането. Беше хубава жена със смущаващо бледата кожа и червената коса на Кървава горянка. Въпреки ранния час и тъмнината в стаята зад нея бе напълно облечена и бдителна.
— Марисия — каза Лив. — Така се радвам да те видя пак. — Гласът и не прозвуча съвсем искрено.
Робинята също не изглеждаше особено доволна да види Лив. Кип се зачуди защо тогава Лив я нарича по име. Мислеше, че това следва да се прави само с роби, с които си в приятелски отношения.
От дълбините на стаята се разнесе гласът на Гавин, дълбок и дрезгав, сънен.
— Ъммм, само момент да… — Каквото и
— Гениална магия! — възкликна Лив. — Виж това, Кип! — И посочи една тъмна лилаво-черна ивица стъкло покрай стъклените стени, които ограждаха цялата стая.
— Какво… Забрави ли защо сме тук? — попита Кип.
— О, извинявай.
Гавин се взираше в тях с присвити очи.
— Марисия, кафе, ако обичаш.
Жената кимна и каза:
— Първият гардероб, третият рафт отляво. — После излезе.
— Кафето е в гардероба? — попита Гавин. — Кой слага кафето… и защо не ми сервираш? — Вратата се затвори след нея. — И къде е любимата ми риза… ох, в гардероба. Проклета жена.
— Явно сутрин е истинско слънчице — промърмори под нос Лив.
Кип прихна, преди да успее да се сдържи.
Гавин бе свел поглед, сякаш се чувстваше в безизходица, но сега го стрелна с очи и каза:
— Дано да е нещо важно.
Отметна завивките и тръгна към гардероба. Беше съвсем гол.
Кип бе виждал мускулестите ръце на Гавин и знаеше, че баща му е атлетичен, но гледката на цялото му тяло предизвика у него истинско благоговение и в същото време му подейства като плесница в лицето. Раменете на Кип бяха широки колкото тези на Гавин, а и обиколката на ръцете му вероятно бе същата, но дори сега — не след физическо натоварване, не издути от тежък труд, а сега, след сън — тялото на Гавин бе само гъвкави мускули, преливащи един в друг, без нито помен от мекота където и да било.
Явно пътуването със скулове и плъзгуни из целите Седем сатрапии се отразяваше така на човек.
„Как съм успял аз да се пръкна от него?“
Изведнъж осъзна, че Лив е зяпнала Призмата с отворена уста. Не извръщаше очи дори когато на Гавин му се наложи да потършува из гардероба.
— Лив — изсъска Кип.
— Какво? — попита тя и отклони поглед с пламнали бузи. — Той е Призмата. Всъщност мой религиозен дълг е да му отдавам цялото си внимание.
Гавин, който сякаш изобщо не забелязваше присъствието им, грабна някакви дрехи и без да поглежда към тях, каза:
— Ана, грубо е да зяпаш хората.
Лив се изчерви още повече и се присви ужасено.
— Тя се казва Лив — обади се Кип.
— Знам. А сега, какво има? — попита Гавин, докато навличаше ослепително бяла копринена риза със златист кант.
Вратата се отвори и влязоха Марисия и командир Железни. Железни спря на прага, а Марисия се приближи с поднос, на който имаше сребърен сервиз и три чаши. Наля от тъмната гъста димяща течност в една и я подаде на Гавин, чиито панталони и ръкави още не бяха вързани.