Дълга целувка за сбогом
Шрифт:
Черното порше турбо на Роджър блестеше отзад на паркинга. До него беше зеленият ягуар на Мелани. Добре. Значи Мелани бе дошла доброволно, сигурно след обаждане на Роджър. Докато тичах насам, през цялото време си я представях в багажника. Но може би Чарли Ригс грешеше. Може би Роджър нямаше намерение да убива Мелани, а само искаше пак да си поиграят на чичо доктор. Само че Чарли никога не грешеше.
Прегънах се с ръце на кръста и жадно поех глътка кислород. Все едно дишах през мокра хавлия. Беше една от онези влажни утрини без въздух и без полъх откъм океана, докато
Кабинетът представляваше белосана едноетажна къщичка с оранжев керемиден покрив. От трийсетте години. Мнозина доктори и адвокати са минали по този път. Напускат небостъргачите в центъра, борят се за успех и независимост. На паркинга нямаше други коли. Нямаше и да има, събота е почивен ден.
Задната врата беше заключена. Предната също. От един затъмнен страничен прозорец стърчеше климатик. Къщата беше прекалено стара за централно охлаждане. Опитах да отворя прозореца. Никакъв шанс. Отблъснах се с омекнали колене, ударих едно рамо на климатика и той падна вътре върху някаква маса. Изчаках малко. Никакви звуци. Пролазих през отвора. Рентгенов кабинет. Тъмен.
Отворих вътрешната врата и се озовах в коридор, водещ към стаята за прегледи. Повлякох се към другата страна на къщата покрай личния кабинет на Роджър, архивата, стаичката на счетоводителя и накрая стигнах до манипулационната. Изпод вратата се процеждаше светлина. Пристъпих напред, слушайки собственото си тежко дишане. Вътре бръмчеше климатик, чуваха се приглушени гласове. Мъжки и женски. Нормални, без закани и писъци.
Открехнах вратата и тихо се вмъкнах. Роджър беше по зелена престилка, опръскана с бяло. По голите му ръце лепнеше гипс. Топеше руло марля в легенче с вода. Марлята незабавно ставаше лепкава, водата се смесваше с гипса по нея. Роджър внимателно омота подгизналата превръзка около лявата ръка на Мелани Кориган. Приглади марлята със здравите си, спокойни ръце, намести я, за да не остане нито гънка. После натопи още една превръзка и продължи.
Тя лежеше на масата за прегледи с разперени ръце и крака. Двата крака вече бяха гипсирани от глезена до бедрото, върху дясната ръка тежеше гипс от китката до рамото. Беше само по миниатюрно бяло долнище от бикини. Гърдите й се повдигаха и отпускаха при всяко вдишване.
— Здрасти, Джейк — каза Роджър почти без да ме поглежда. — Не исках да те будя. Мелани е чудесна в бяло, не мислиш ли?
Тя се усмихна порочно. Червеникавокестенявата коса падаше по раменете й. Не беше сресана. Роджър сигурно я бе вдигнал от леглото за сутрешна визитация. По гърдите й имаше малки лунички. Не беше гримирана и навярно изглеждаше както преди десет години, когато Роджър я срещнал в онази мизерна дупка.
— Искаш ли да се позабавляваме? — Мелани плъзна език по долната си устна. — Харесвам потните мъже.
— Хубавка е, нали? — гордо попита Роджър. — Знаеш ли, някога бях ревнив. Но Филип ме промени. Научи ме. Каквото тя дава на някого, не е взето от мен. Така казваше. Беше велик човек.
Мелани Кориган се разсмя и гърдите й заподскачаха, но ръцете и краката останаха приковани към масата под тежестта на гипса.
— Родж е сантиментален — каза презрително тя.
Роджър продължаваше да топи превръзката. После я изстиска.
— Виж тия гипсове — подкани ме той. — Гладки са, а?
— Добра работа.
— Страхотни ръце — обади се Мелани. — Това иска да му кажеш. Страхотни ръце.
— Имаш страхотни ръце, Роджър — казах аз.
— Благодаря, Джейк. Винаги си ми имал доверие. Знаеше, че не съм сбъркал с форцепса. В никакъв случай.
Той се приведе над съседната маса и взе малък инструмент от блестяща стомана. Форцепсът. Повъртя го в едната ръка, прехвърли го в другата и продължи така — напред-назад, без да поглежда. Страхотни ръце.
Роджър остави инструмента до пет — шест други с най-различни размери — от съвсем миниатюрен до костния форцепс, който приличаше на железарски клещи. Приглади последната превръзка и започна да си бърше ръцете.
— Побързай — нареди Мелани. — Студено е като в задника на вещица. Хей, Ласитър, искаш ли да си пръв?
Роджър остави кърпата и каза:
— Ако искаш, направи го, Джейк.
Очите му се рееха нейде отвъд Марс.
— Родж, кълна се, че ако не побързаш, ще ти опикая масата — каза Мелани. — Готов ли си, или да ти приказвам мръсотии. Давай червейчето насам.
Роджър развърза бикините и ги остави на стола.
— Така е по-добре — разсмя се тя. — Давай по-бързо, че ми замръзнаха циците.
Роджър ме погледна.
— Джейк, ти си ми приятел, като Филип. Ако желаеш, твоя е.
— Друг път, Роджър.
— Няма да има друг път — глухо изрече той.
Побиха ме тръпки. Може би просто от студения полъх на климатика по разгорещеното ми тяло. Или защото знаех. Сигурно беше изписано по лицето ми. Мелани се усмихна съблазнително.
— Не бой се, Ласитър. Само си приказва. От две години не сме се чукали нито веднъж, без да заплаши, че ще ме очисти.
— Само че този път е вярно — каза Роджър.
Тя се разсмя. Аз не.
Мелани се ухили насреща ми.
— Какво ти става, Ласитър? Страхуваш се, че ще ме убие? Той убива само бабички.
— А ти кого убиваш? — попитах аз.
— Никого, умнико. Имам си приятели, дето само дебнат да ми направят услуга.
— Грешиш за Роджър — казах аз. Тя ме погледна озадачено. Не й беше разказал. Нищо чудно, че се чувстваше тъй спокойна. Мислеше си, че има работа с предишния Роджър, послушното домашно кученце. — Роджър убива не само бабички. И много го бива да измисля оригинални начини. Болезнени.
Тя все още не схващаше.
— Къде е приятелчето ти Серхио? — попитах аз.
Исках да разбере, да усети вкуса на страха.
— Троши дъски в Маями Бийч — каза тя, но в гласа й звучеше съмнение.
— Грешка. Жестока грешка. Моргата е отсам залива.
Тя стрелна очи към Роджър, който мълчаливо опипваше гипсовите превръзки. После погледна мен, търсейки помощ. Не помръднах. Можех да го спра всеки момент. Бях по-едър и по-силен от Роджър, пък и умът му се рееше някъде из скалите на астероидния пояс. Той стоеше с гръб към мен, без да ме забелязва. Един удар в бъбреците и готово.