Доктор Джекил и господин Хайд
Шрифт:
Атърсън отново измина известно разстояние, без да продума, вглъбен в мисли. После попита:
— Сигурен си, че той си има ключ?
— Любезни мой… — започна Енфийлд, изненадан до крайност.
— Да, зная — прекъсна го Атърсън; — зная, че навярно изглежда странно. Работата е там, че не питам за името на другия човек, защото вече ми е известно. Виждаш ли, Ричард, твоят разказ попадна в целта. Ако не си бил точен в някоя подробност, по-добре се поправи още сега.
— Мисля, че би могъл да ме предупредиш — отговори другият малко сърдито. — Но аз бях точен до педантичност, както, се изразяваш ти. Човекът има ключ; и което е по-важно, още го има. Видях го да го използва преди по-малко от седмица.
Атърсън въздъхна дълбоко, но вече не каза нито дума. Младежът след малко поднови разговора.
— Ето още един урок за мен да не казвам нищо — рече тон. — Срамувам се от дългия си език. Нека се условим никога вече да не се връщаме на този въпрос.
ТЪРСИ
Същата вечер Атърсън се прибра в ергенската си квартира в мрачно настроение и седна да вечеря, но не му се ядеше. Имаше навик в неделя, след като се нахрани, да вземе някой том от скучните си богословски книги, наредени на писалищната маса, и да се настани до камината; когато часовникът на близката църква удареше дванадесет, той спокоен и с благодарност си лягаше. Тази вечер обаче, веднага щом прибра масата, Атърсън взе свещ и отиде в кабинета си. Там отвори сейфа, извади от най-секретната му част един документ, надписан на плика „Завещание на доктор Джекил“, и седна да проучи съдържанието му. Завещанието беше собственоръчно написано, защото Атърсън, въпреки че пое грижата да го съхранява, бе отказал да окаже и най-малка помощ в съставянето му; текстът гласеше, че ако Хенри Джекил, доктор по медицина и по право, член на Кралското дружество за съдействие на развитието на естествознанието, почине, цялото му имущество преминава в ръцете на неговия „приятел и благодетел“ Едуард Хайд; освен това, ако доктор Джекил „изчезне или необяснимо отсъствува за период по-дълъг от три календарни месеца“, споменатият Едуард Хайд автоматически получава наследството на Хенри Джекил и е свободен от всякакви задължения, освен да заплати някои малки суми на прислугата на доктора. Този документ отдавна бодеше очите на адвоката. Той го презираше не само от професионално гледище, но и защото обичаше трезвите, общоприети постъпки в живота. За него чудачеството беше проява на нескромност. А фактът, че — не знаеше кой е този господин Хайд, още повече засилваше негодуванието му. Сега пък, след като нещата изведнъж се промениха, го гневеше това, че му е известен този човек. Достатъчно зле ти действува само името на такъв субект. Но когато това име се окичи с отвратителни атрибути, булото на дребните съмнения и догадки, които го обгръщаха досега, се разкъса и изникна образът на един дълбоко ненавистен човек.
— Мислех, че проявата на Джекил е някаква лудост — каза си гласно той, като връщаше омразната хартия на мястото й в сейфа, — ала сега това ми изглежда като истински позор.
След тези думи той загаси свещта, облече връхна дреха и тръгна към площад Кевъндиш, тази цитадела на медицината, където живееше неговият приятел, известният доктор Лениън, и приемаше многобройните си пациенти. „Ако някой знае нещо, това ще бъде само той“ — мислеше си Атърсън.
Важният камериер го познаваше и го покани; без да чака, въведоха го направо в столовата, където доктор Лениън си пиеше виното. Това беше сърдечен, със здрав вид, енергичен, червендалест мъж, с кичур преждевременно побеляла коса, буен и решителен. При вида на Атърсън той скочи от стола си и го посрещна с протегнати ръце. Неговата сърдечност изглеждаше малко театрална, но беше всъщност съвсем непринудена. Защото двамата бяха стари приятели, съученици и състуденти, много се уважаваха; за тях можем да кажем и това, което не винаги се среща в отношенията на двама приятели: напълно си допадаха в компания.
След малко общи приказки адвокатът насочи разговора към темата, която така неприятно занимаваше съзнанието му.
— Предполагам, Лениън — каза той, — че ти и аз сме двамата най-стари приятели на Хенри Джекил.
— Бих искал да бяхме по-млади — изкиска се доктор Лениън. — Но, струва ми се, така е. А какво от това? Напоследък го виждам рядко.
— Наистина ли? — каза Атърсън. — Мислех, че имате общи интереси, които ви свързват.
— Имахме — беше отговорът. — Но вече повече от десет години Хенри Джекил е твърде чудат за мене. Нещо странно започна да става с него, с ума му; въпреки че, разбира се, продължавам да се интересувам от него, както казват, заради старото приятелство, аз се виждам съвсем рядко с тоя човек. Такива глупости дрънка — прибави докторът и пламна като божур, — че те биха охладили даже приятелството на Дамон и Питий 1 .
1
Дамон и Питий (гр.мит.) — двама предани, неразделни приятели. — Б.р.
Този малък изблик на гняв беше нещо като облекчение за Атърсън. „Трябва да са имали различия по някои научни въпроси“ — помисли си той; и тъй като не беше човек с научни страсти (освен по съставянето на нотариални актове), адвокатът даже прибави:
— Няма по-лошо от това!
Атърсън помълча, за да може приятелят му да се успокои; после зададе въпроса, за който беше дошъл.
— Попадал ли си някога на едно негово протеже… някой си Хайд? — попита той.
— Хайд? — повтори Лениън. — Не. Никога не съм чувал за него. Никога досега.
Това беше цялата информация, която адвокатът
Камбаните на църквата, която бе така удобно близо до жилището на господин Атърсън, удариха шест часа, а той все още се блъскаше над проблема. Отпърво този проблем въздействуваше само върху интелекта му; но сега и въображението му биде ангажирано или по-скоро покорено и както лежеше и се мяташе в тъмнината на нощта и на стаята със спуснати завеси, историята, разказана от Енфийлд, премина през съзнанието му като ред картини. Той почувствува огромно поле от лампи в нощния град; после видя фигурата на, бързо движещия се човек, после на тичащото от жилището на доктора дете и как двамата се срещнаха и този чевек-демон стъпка детето и отмина, без да обръща внимание на писъците му. После видя стая в богат дом, където приятелят му лежи заспал, сънува и се усмихва насън; вратата се отваря, завесите на леглото се отдръпват, спящият чува името си и — поглежда — до леглото му стои една фигура, на която е дадена власт, и даже в тази късна доба той трябва да стане и изпълни волята й. Фигурата в тези две фази преследва като кошмар адвоката цялата нощ; и когато в отделни моменти успяваше да задреме, я виждаше да се промъква още по-потайна през спящите домове или да се движи все по-бързо и по-бързо до зашеметяване през все по-широки лабиринти на осветения от лампи град и на всеки уличен ъгъл да смачква по едно дете и да го оставя да стене. А фигурата, нямаше лице, по което да я познае; даже в сънищата му тя нямаше лице или пък имаше, но то го объркваше и се разтопяваше пред очите му; така именно в съзнанието на адвоката възникна и бързо нарасна изключително силното, почти необикновено любопитство да види чертите на истинския господин Хайд. „Ако можех поне веднъж да го погледна — мислеше си той, — загадката може би ще се разпръсне и разбули, както обикновено става с тайнствените неща, когато ги анализираме добре.“ Тогава би успял да си намери някаква причина за странното предпочитание или връзка (наречете го както искате) на своя приятел и даже за будещите удивление клаузи на завещанието. Можеше това лице да заслужава да се види: лице на човек, който е без милост; лице, което само като се покаже, да събуди в съзнанието на мъчно впечатляващия се Енфийлд трайна омраза.
От този миг нататък Атърсън започна да следи вратата на страничната улица с магазините. Сутрин преди работа, по обед, когато беше много зает и времето оскъдно, вечер на замъглената луна, при всякакво осветление и всякакви часове на обезлюдяване или многолюдност адвокатът биваше на своя пост.
„Щом той е господин Хайд — мислеше си Атърсън, — аз ще съм господин Сиик 2 .“
И най-сетне търпението му биде възнаградено. Беше хубава вечер, без валеж; въздухът мразовит, улиците чисти като под на бална зала; лампите не поклащаше никакъв ветрец, те хвърляха неподвижни петна от светлина и сянка. Към десет часа, когато магазините се затваряха, улицата опустяваше и въпреки глухия тътен от съседните лондонски улици, ставаше много тиха. И най-слабите звуци стигаха надалеч: шум от къщите се носеше От двете страни на улицата, приближаващите стъпки на минувач закънтяваха доста преди появата на самия него. Атърсън беше стоял вече няколко минути на поста си, когато почувствува да приближават някакви особени леки стъпки. През своите нощни бдения той отдавна вече бе свикнал със странния начин, по който стъпките на някой човек, още докато е доста далеч, изведнъж се открояват ясно от големия шум и тътен на града. И все пак вниманието на Атърсън сега за пръв път беше някак остро и докрай заангажирано; с едно силно суеверно предчувствие за успех, той се отдръпна във входа на двора.
2
Игра на думи: „хайд“ (англ.) — крия се, „сиик“ (англ.) — търся; „хайд енд сиик“ — криеница. — Б.р.
Стъпките бързо наближиха и внезапно закънтяха по-силно, когато минувачът дойде, отсам пряката. Адвокатът, поглеждайки от своето прикритие, можа скоро да види кой приближава: беше дребен и много просто облечен човек; видът му, макар от разстояние, силно отблъсна наблюдаващия. Тръгна право към вратата, пресичайки улицата, за да спести време, и с приближаването извади от джоба си ключ, като всеки, който се прибира у дома си.
Атърсън пристъпи и го докосна по рамото:
— Господин Хайд, струва ми се?
Хайд се сви със съскащо пресекване на дъха. Но страхът му беше само моментен и въпреки че не гледаше адвоката в лицето, отговори доста хладнокръвно:
— Да, така се казвам. Какво желаете?
— Виждам, че се готвите да влезете — отговори адвокатът. — Аз съм стар приятел на доктор Джекил, казвам се Атърсън и живея на улица Гонт, трябва да сте чували името ми; срещайки ви тук, мислех, че бихте могли да ме приемете.
— Няма да намерите доктор Джекил, той не е у дома си — отговори господин Хайд, като пъхаше ключа. И изведнъж, но все още без да поглежда нагоре, попита: — Как научихте за мен?