Доктор Джекил и господин Хайд
Шрифт:
— Струва ми се, че има нещо нечисто — отвърна Пуул дрезгаво.
— Нечисто! — викна адвокатът доста изплашен и по-скоро склонен да се разсърди от това. — Нечисто! Какво искаш да кажеш?
— Не смея да кажа нищо, господине — беше отговорът; — но вие ще дойдете може би с мен и ще видите сам.
Вместо отговор Атърсън скочи и взе шапката и връхната си дреха, но забеляза с почуда голямото облекчение, което се появи на лицето на камериера, както и това, че той остави чашата вино недокосната, за да го последва.
Беше ветровита, студена, типична за март вечер, с бледа луна, която лежеше по гръб, като че ли вятърът я беше съборил, и
— Е, господине, пристигнахме — каза той — и дано даде господ да няма нищо нередно.
— Амин, Пуул — отвърна адвокатът.
Тук слугата почука много внимателно, вратата се отвори на предпазната верижка и един глас попита отвътре:
— Ти ли си, Пуул?
— Да — каза Пуул, — отвори.
Холът, когато влязоха в него, беше силно осветен; огънят гореше с високи пламъци и около огнището цялата прислуга, мъже и жени, стояха сгушени като стадо овци. При вида на Атърсън камериерката избухна в истерични хълцания, а готвачката, изплаквайки „Слава богу, това е господин Атърсън“, изтича напред, като че ли да го поеме в ръцете си.
— Какво има? Та вие сте всички тук — рече строго адвокатът. — Много лошо, много неприлично; вашият господар ще бъде крайно недоволен.
— Те до един се страхуват — каза Пуул. Последва глухо мълчание, никой не протестира, само камериерката извиси глас и заплака силно.
— Млъкни! — обърна се към нея Пуул с ярост, която издаваше собственото му нервно напрежение; и наистина, когато момичето зарида по-силно, всички се стреснаха и обърнаха лица към вътрешната врата в очакване на нещо ужасно. — А сега — продължи Пуул, този път към момчето, което се грижеше за кухненските прибори — дай ми една свещ и ние веднага ще се справим с тази история. — После помоли господин Атърсън да дойде с него и го поведе към задния двор.
— Господине — каза той, — вървете колкото можете по-тихо: искам вие да чуете, а вас да не ви чуят. И внимавайте; ако случайно ви повика да влезете, не отивайте.
Нервите на Атърсън при това неочаквано заключение се изопнаха така, че почти го извадиха от равновесие, но адвокатът отново събра смелост и последва камериера в сградата на лабораторията и през хирургическата зала с купищата щайги и бутилки до подножието на стълбата. Тук Пуул му направи знак да застане настрани и да слуша, а самият той, като остави свещта на земята и с усилие събра всичката си решителност, изкачи стълбата и почука плахо на червената врата на кабинета.
— Господин Атърсън иска да ви види — извика той и докато говореше, още веднъж направи
Един глас отвътре отговори с нотка на недоволство:
— Кажи му, че не мога да приема никого.
— Благодаря, господине — изрече Пуул тържествено и като взе отново свещта, отведе Атърсън обратно през двора в голямата кухня, където огънят беше угаснал и хлебарките пълзяха по пода. — Господине — продължи той, загледал Атърсън в очите, — това гласът на моя господар ли беше?
— Изглежда доста променен — отговори адвокатът, много блед, но отвръщайки на погледа с поглед.
— Променен? Е, да, и аз мисля така — каза камериерът. — Двадесет години съм’ в дома на този човек, та гласът му ли няма да позная? Не, свършено е с моя господар; той свърши още преди осем дни, когато го чухме да зове името на бога, а кой е там вътре вместо него и защо стои там, е нещо, което само господ знае, господин Атърсън.
— Много странна история, Пуул; крайно нелепа история, човече — отбеляза Атърсън, хапейки пръст. — Да речем, че е както ти смяташ; да речем, че доктор Джекил е бил… хм, убит. Какво ще кара тогава убиецът да стои тук? Това не е логично.
— Господин Атърсън, вие сте човек, който трудно бива задоволен, но ще се помъча все пак да ви осветля — каза Пуул. — През цялата минала седмица, трябва да знаете, той или то, или каквото и да е това, което живее в кабинета, крещя денем и нощем за някакво лекарство и не можеше да си го спомни. Понякога той — господарят правеше така — пишеше нарежданията си на лист хартия и ги хвърляше на стълбите. Тази седмица ние не получавахме нищо, нищо освен хартии и вратата все стоеше затворена; храната дори трябваше да оставяме там и тя скришом се вземаше, когато никой не гледа. Да, господине, всеки ден; по два–три пъти в един и същи ден получавах заповеди и упреци и бивах пращан да търча по всички по-големи аптеки в града. Всеки път, когато донасях лекарството, получавах нова хартийка, с която ми се нареждаше да го върна, защото не било чисто, и нова рецепта за друга фирма. Това лекарство се желае прекалено силно, за каквото и да е то.
— Имаш ли някое от тези листчета? — попита Атърсън.
Пуул потърси в джоба си и извади една смачкана бележка, която адвокатът, наведен близо до свещта, внимателно разгледа. Съдържанието й беше: „Доктор Джекил поднася своите почитания на господа Мо. Той ги уверява, че последната мостра е нечиста и съвсем безполезна за сегашните му цели. През 18… година доктор Джекил закупи едно по-голямо количество от господа Мо. Той сега ги моли да потърсят най-внимателно и ако им е останало нещо от същото качество, веднага да му го изпратят. Цената няма значение. Важността на това за доктор Дж. едва ли би могла да бъде по-голяма.“Дотук писмото вървеше съвсем сдържано, но ето че с внезапно пръскане на перото, пишещият беше изпуснал контрол над нервите си. „За бога — беше прибавил той, — намерете ми малко от предишното!“
— Странни бележка — каза Атърсън и изведнъж запита остро: — Защо е отворена?
— Човекът в аптеката на Мо, господине, страшно се разсърди и ми я хвърли обратно, като някаква мръсна дрипа — отговори Пуул.
— Това е безспорно почеркът на доктора, знаеш ли? — подхвана адвокатът.
— Мисля, че изглежда като неговия — каза слугата доста начумерено и сетне с друг глас: — но какво значи почеркът? Видях самия него!
— Видя го? — повтори Атърсън. — Е?