Доктор Джекил и господин Хайд

Стивенсон Роберт Льюис

Веднага щом се прибра, Атърсън седна и писа на Джекил. Оплака се от това, че не го допускат в дома му и прояви интерес към причината за този нещастен разрив с Лениън; другият ден му донесе дълъг отговор, често формулиран много патетично, а на места мрачно загадъчен. Скарването с Лениън било окончателно: „Аз не обвинявам стария ни приятел — пишеше Джекил, — но споделям мнението му, че не трябва никога повече да се виждаме. Възнамерявам отсега нататък да водя напълно изолиран живот; ти не трябва да се учудваш, нито да се съмняваш в приятелството ми, ако понякога вратата ми е затворена даже за тебе. Трябва да ме оставиш да вървя по моя мрачен път. Аз съм си навлякъл наказание и опасност, които не мога да назова. Аз съм първият измежду грешниците,

аз съм също и първият между страдалците. Не мислех, че на земята има място за страдания и ужас така недостойни; а ти, Атърсън, можеш да направиш само едно, за да облекчиш съдбата ми, и то е — да уважаваш моето мълчание.“ Атърсън беше изумен; вредното влияние на Хайд беше премахнато, докторът се беше възвърнал към своите стари занимания и връзки; само преди седмица имаше всички изгледи Джекил да се радва на бодра и почтена старост. Сега в един само миг приятелството, спокойствието на съзнанието и целият смисъл на живота му бяха рухнали. Такава голяма и внезапна промяна говореше за лудост; но като се имат пред вид държането и думите на Лениън, навярно тук се коренеше нещо много по-дълбоко.

След седмица доктор Лениън легна на легло и за по-малко от половин месец се помина. Вечерта след погребението, което много опечали Атърсън, той се заключи в кабинета си и седна на меланхоличната светлина на една свещ, извади и сложи пред себе си плик, адресиран от ръката и запечатан с печата на покойния му приятел. „ЛИЧНО! Да се предаде на ръка САМО на Дж. Дж. Атърсън, а ако адресантът умре преждевременно, да се унищожи, без да се чете.“Така категорично беше надписано писмото и адвокатът се страхуваше да погледне съдържанието му. „Погребах един приятел днес — мислеше си той, — а дали това няма да ми коства още един?“ После осъди страха си като нелоялност и счупи печата. Вътре имаше друг плик, запечатан по същия начин и подписан: „Да не се отваря преди смъртта или изчезването на доктор Хенри Джекил.“Атърсън не можеше да повярва на очите си. Да, беше казано изчезването: тук отново, както и в онова налудничаво завещание, което той отдавна беше върнал на автора му, фигурираше идеята за изчезването и името на Хенри Джекил поставено в скоби. В завещанието идеята беше изникнала под злокобното внушение на онзи Хайд; там тя беше вложена с твърде ясна и отвратителна цел. Но написано от ръката на Лениън, какво трябваше да означава това? Довереникът беше обхванат от голямо любопитство и желание да пренебрегне забраната и проникне веднага докрай в тези загадки; но професионалният дълг и верността му към покойния приятел бяха безспорни задължения, ето защо Атърсън пъхна плика колкото може по-навътре в личния си сейф.

Едно нещо е да подтиснеш любопитството, друго — да го победиш; и малко съмнително беше от този ден нататък дали Атърсън ще желае компанията на своя единствен жив другар, както преди. Имаше добри чувства към него, но мислите му бяха неспокойни и плахи. Той наистина отиде да го посети; ала почувствува облекчение, като му отказаха да го приемат; може би дълбоко в сърцето си предпочиташе да говори с Пуул на стъпалата пред входа и сред въздуха и шумовете на града, отколкото да бъде допуснат в този дом на доброволно изгнание и да седи и говори с неговия загадъчен самотник. Пуул нямаше приятни новини. Докторът сега повече от всякога се усамотявал в кабинета си над лабораторията, където спял понякога; бил избухлив, много мълчалив, не четял; приличал на човек, който си е наумил нещо. Атърсън така свикна с непроменящия се характер на тези сведения, че лека-полека съвсем разреди посещенията си.

КАКВО СЕ СЛУЧИ НА ПРОЗОРЕЦА

Една неделя, когато Атърсън правеше обичайната си разходка с Енфийлд, двамата отново се озоваха на същата странична улица и когато дойдоха пред вратата, спряха и се взряха в нея.

— Да — рече Енфийлд, — с

тази история поне се свърши. Повече няма да видим господин Хайд.

— Надявам се — отвърна Атърсън. — Казах ли ти, че веднъж го видях и споделих чувството ти на отвращение?

— Едното е неделимо от другото — забеляза Енфийлд. — Впрочем за какво ли магаре си ме сметнал: да не зная, че това е задният вход на дома на доктор Джекил! И когато сам го открих, то беше отчасти по твоя вина.

— Значи, си открил това, така ли? — рече Атърсън. — В такъв случай да влезем в задния двор и погледнем към прозорците. Да ти кажа право, безпокоя се за бедния Джекил; имам чувството, че дори отвън присъствието на приятел може да му помогне.

Дворът беше студен, малко влажен и потънал вече в здрач, въпреки че небето още светлееше от залеза. Средният от трите прозореца бе полуотворен и Атърсън съзря доктор Джекил, седнал край този прозорец, да вдишва въздуха с безкрайна тъга и вид на неутешим затворник.

— Хей, Джекил! — извика той. — Вярвам, ти си по-добре.

— — Страшно съм отпаднал, Атърсън — отговори докторът унило; — страшно. Няма да трае дълго, слава богу.

— Много стоиш затворен — каза адвокатът. — Трябва да излизаш и активизираш кръвообращението си като нас с Енфийлд. Запознайте се: братовчед ми господин Енфийлд — доктор Джекил. Хайде сега, вземи си шапката и излез набързо с нас.

— Много си добър — въздъхна докторът. — Как бих искал да поизляза, но не, не, не, съвсем невъзможно е; не смея. И все пак, Атърсън, много се радвам, че те видях, това е наистина голямо удоволствие. Бих ви поканил горе с господин Енфийлд, ала тук е така неподредено!

— Тогава — каза адвокатът добродушно — най-доброто, което можем да направим, е да постоим тук долу и да си поговорим.

— Точно това щях да си позволя да предложа — отговори докторът с усмивка.

Но още недоизрекъл, усмивката изчезна от лицето му и се смени с изражение на такъв ужас и отчаяние, че кръвта замръзна в жилите на двамата господа долу. Те видяха това само за миг, защото прозорецът бе начаса затворен. Този миг обаче беше достатъчен и те напуснаха двора, без да продумат. Пак в мълчание прекосиха улицата и едва когато попаднаха на една магистрала, която и в неделния ден проявяваше признаци на живот, Атърсън най-сетне се обърна и погледна спътника си. И двамата бяха пребледнели; в очите им се четеше многозначителен ужас.

— Бог да ни е на помощ! — повтори два пъти Атърсън.

Но Енфийлд само поклати тежко глава и продължи да върви в мълчание.

ПОСЛЕДНАТА НОЩ

Атърсън седеше край камината една привечер, след като се бе нахранил, когато го изненада появата на Пуул.

— За бога, Пуул, какво те носи насам? — извика той и поглеждайки го, добави: — Но какво ти е? Да не би докторът да е болен?

— Господин Атърсън — каза прислужникът, — нещо не е в ред.

— Седни и вземи чаша вино — рече адвокатът. — Така. А сега спокойно и ясно ми кажи какво искаш.

— Вие познавате навиците на доктора, господине — отговори Пуул — и как се затваря в къщи. Е, той пак се затвори в кабинета и това никак не ми харесва — да не съм жив, ако ми харесва. Страх ме е, господин Атърсън.

— Слушай, добри човече — каза адвокатът, — говори ясно. От какво се страхуваш?

— Аз живея в страх вече цяла седмица — рече Пуул, упорито пренебрегвайки въпроса — и не мога да понасям повече.

Видът на слугата достатъчно потвърждаваше думите му, държането му се беше изменило неимоверно и с изключение на мига, в който съобщи най-напред за страха си, той нито веднъж не погледна адвоката в очите. Седеше с чашата вино на колене, още недокосната, и поглед, впит в един ъгъл на стаята.

— Не мога да понасям повече — повтори той.

— Хайде — подкани го адвокатът, — виждам, че имаш сериозно основание, Пуул; виждам, че нещо наистина е нередно. Опитай се да ми разкажеш какво е то.