Доктор Джекил и господин Хайд

Стивенсон Роберт Льюис

— Моля да ме извините, доктор Лениън — отговори той съвсем учтиво. — Това, което казвате, е напълно основателно; нетърпението ми взе връх над моята учтивост. Идвам тук по искане на вашия колега доктор Хенри Джекил, много е спешно; и разбрах, че… — Той замълча и се хвана за гърлото. Забелязах, въпреки стремежа му да прикрие това, че се бори с пристъпите на някаква истерия. — Разбрах, че едно чекмедже…

Тук аз съжалих нетърпението на моя посетител и може би собственото си нарастващо любопитство.

— Ето го, господине — казах, посочвайки чекмеджето, поставено на пода до една маса и все още покрито с листа хартия.

Той скочи към него, после се спря и сложи ръка на сърнето си; чух как зъбите му скърцат при конвулсивните движения на челюстите. Лицето му беше така демонично, че се изплаших и за живота, и за разсъдъка му.

— Съвземете се — казах аз.

Той се обърна към мен с ужасяваща усмивка и сякаш обзет от отчаяно решение, дръпна листа хартия. При вида на съдържанието

така високо хлъцна от облекчение, че се вкамених. И в следващия миг, с глас, който вече показваше сдържаност, запита:

— Имате ли мензура?

Аз се надигнах с усилие й му подадох, каквото искаше.

Благодари ми усмихнат и кимна, после наля няколко капки от червената тинктура и прибави единия от праховете. Сместа, която отначало имаше червеникав оттенък, започна с разтварянето на кристалите да избледнява, ла кипи шумно и да изхвърля облачета пара. Внезапно кипенето спря и сместа промени цвета си на пурпурночервен, който отново бавно избледня в блатистозелено. Посетителят ми, който беше наблюдавал тези метаморфози много внимателно, се усмихна, постави чашата на масата и обърна към мене изпитателен поглед.

— А сега — каза той — да уредим, каквото остава. Ще бъдете ли разумен? Ще отстъпите ли? Ще допуснете ли да взема тази чаша в ръцете си и да напусна дома ви без повече приказки? Или любопитството властвува над вас? Помислете, преди да отговорите, защото ща бъде така, както решите. Може да си останете както преди, нито по-обогатен, нито по-мъдър, освен ако услугата, оказана на човек, изпаднал в ужасно отчаяние, може да се изтълкува като богатство на духа. Ако предпочетете друг избор, пред вас ще се разкрият нови области на знанието, нови пътища към славата и могъществото ще се отворят пред вас, тук, в тази стая, в този момент, и очите ви ще бъдат поразени от едно чудо, което ще разклати неверието ви в сатаната.

— Господине — откликнах се аз, показвайки хладнокръвие, каквото в действителност далеч не притежавам, — вие говорите загадки и навярно няма да се учудите, като ви кажа, че не ви слушам с особено доверие. Но отидох твърде далеч в обясненията, за да мога да замълча, преди да видя края.

— Добре — отговори посетителят. — Лениън, надявам се, помните дадените от вас клетви. Това, което ще последва, е във властта на нашата професия и сега вие, който така дълго бяхте обвързан с тесногръдите и материалистически схващания, вие който отричахте достойнствата на трансценденталната 8 медицина, вие, който се присмивахте на по-високостоящите от вас, гледайте!…

8

От трансцендентален — понятие в идеалистическата философия: който се отнася до познанието на независими от опита явления. — Б.р.

Той допря чашата — до устните си и изпи всичко на един дъх. Последва вик, човекът се олюля, затърчи се, впи пръсти в масата и остана така, опулил очи и стенещ с отворена уста; както гледах, настъпи някаква промяна — той като че ли се подуваше, лицето му изведнъж потъмня, а чертите сякаш се топяха и изменяха. В следния миг отскочих към стената, вдигнал ръка над очите да не гледам това чудо: целият бях скован от ужас.

— О, боже! — закрещях аз; защото там, пред очите ми, блед и разтреперан, полуприпаднал и опипващ пред себе си като човек, възвърнат от смъртта, стоеше Хенри Джекил!

Какво ми говори той в продължение на цял час след това, не мога да си припомня така добре, че да го отразя на хартия. Каквото видях — видях, каквото чух — чух, и душата ми се поболя. Сега, когато тази гледка не стои пред очите ми, се питам вярвам ли в това, което се случи, и не мога да си отговоря. Разтърсен съм до дън душа; изгубих съня си; страшен ужас не ми дава покой нито час през деня и нощта; чувствувам, че дните ми са преброени и че трябва да умра; и все пак ще умра в неверие. А колкото до моралната низост, която този човек разкри пред мене, даже със сълзите на разкаянието, даже в паметта си не бих могъл да се спра на нея без тръпка на ужас. Ще ти кажа само едно, Атърсън, и то (ако можеш да го повярваш) е повече от достатъчно. Съществото, което се промъкна в дома ми онази нощ, беше, по признание на самия Джекил, известно под името Хайд и преследвано по всяко кътче на земята като убиец на Керю.

Хейсти Лениън

ИЗЧЕРПАТЕЛНОТО ОБЯСНЕНИЕ НА ХЕНРИ ДЖЕКИЛ ЗА СЛУЧАЯ

Роден съм през 18… година в богато семейство, освен това надарен с прекрасна физика, склонен по природа към трудолюбие, склонен да уважавам умните и добрите хора и, както може да се предположи, с всички предпоставки за почтено и забележително бъдеще. И наистина най-лошата от слабостите ми беше веселият ми нрав — черта, която е направила много хора щастливи, но която аз не можах да помиря с високомерното си желание да ходя с вирната глава и си придавам пред хората вид, по-сериозен от обикновения. Оттам се стигна до това да прикривам удоволствията си и когато наближих разумната

възраст и почнах да се оглеждам и преценявам своя напредък и положение в обществото, аз вече бях в плен на един дълбоко двойнствен живот. Много хора биха дори нашироко разказвали за историйки, подобни на тези, в които се замесвах, но от високото гледище, което си бях избрал, аз се отнасях към тези преживявания с болезнено чувство на срам и ги криех. И така по-скоро взискателният характер на моите домогвания, отколкото каквото и да е избледняване на слабостите ми направи от мен това, което бях, и даже раздели в душата ми с по-дълбока бразда полюсите на добро и зло, отколкото у повечето хора, полюсите, които разделят или свързват двойнствената природа на човека. При това положение аз бях въвлечен в дълбоки и упорити размишления върху този жесток закон на живота, който лежи в основите на религията и е един от най-богатите извори на злочестие. Макар тъй дълбоко двойнствен, аз не бях в никакъв случай лицемер; двете страни в мен бяха напълно спонтанни; аз не бях повече аз, когато оставях въздържането и потъвах в срама, отколкото когато работех в светлината на деня за напредъка на знанието или за облекчаване на мъките и страданията. И се случи така, че насоката на моите научни изследвания, които изцяло клоняха към мистичното и трансценденталното, откликна и хвърли силна светлина върху моята убеденост, че се води постоянна война между двете мои същества. От ден на ден аз с двете страни на моето съзнание, моралната и интелектуалната, все повече приближавах истината, от частичното разкриване на която бях осъден на такъв ужасен крах: това, че човек не е едно цяло, а фактически две същества. Казвам две, защото степента на познанията ми не надхвърля тази точка. Други ще ме последват, други ще ме надминат по същите пътища и се осмелявам да предскажа, че човек ще бъде осъзнат в края на краищата като система от различни, несъвместими и независими обитатели. Аз от своя страна, изхождайки от личния си живот, напредвах безпогрешно в една посока и само в една посока. Тъкмо в моралната сфера, и то вътре в моята собствена личност, се научих да разпознавам пълната и примитивна двойнственост на човека. Прозрях двете природи, които мерят сили в моето съзнание, и даже ако мога с право да кажа, че съм всяка една от тях, това е само защото представлявам напълно и двете. Съвсем отрано, още преди развитието на научните ми открития да беше започнало да подсказва най-безспорни възможности за такова едно чудо, аз се бях научил да се отдавам с радост, като на любима мечта, на мисълта за разделянето на тези природни сили. Ако всяка от тях, казвах на себе си, можеше да бъде вместена в отделна личност, животът би бил облекчен от много непоносими неща: злото да върви по своя път, отделно от аспирациите и разкаянието на неговия по-почтен брат, а доброто да крачи твърдо и сигурно към възход, вършейки делата, в конто намира удоволствие, без да се излага повече на позор и разкаяние поради това изолирано от него зло. Проклятие за човечеството беше това, че тези две несъвместими същности бяха така обвързани заедно, че в агонизиращата утроба на съзнанието такива коренно различни близнаци трябваше да водят непрекъсната борба. Как тогава успях да ги разединя?

Бях твърде много напреднал в своите размишления, както вече казах, когато една странична светлина озари въпроса от лабораторната ми маса. Започнах да усещам по-дълбоко, отколкото беше прието преди, трепетната нематериалност, подобната на мъгла преходност на това изглеждащо така солидно тяло, в което се разхождаме пременени. Намерих средства, които имат силата да разтърсят и смъкнат това облекло от плът, също както вятърът може да отметне полите на шатрата. Поради две важни причини няма да се спусна надълбоко в тази научна част от моята изповед. Първо, защото са ме учили, че предопределението и товара на човешкия живот трябва да носим на плещите си и когато направим усилие да ги отхвърлим от себе си, те се връщат пак при нас с още по-безцеремонен и по-силен натиск. И, второ, защото, както разказът ми ще покаже, уви, твърде очебийно, разкритията ми бяха непълни. Достатъчно бе обаче това, че аз не само разграчих моето тяло от неговата аура и излъчванията на известни сили, които оформяха моя дух, но и успях да съставя лекарство, посредством което тези сили можеха да бъдат детронирани от тяхното върховенство и заменени с втора форма и изображение, не по-малко естествени за мене, защото бяха израз и носеха печата на по-низши сили в моята душа.

Колебах се много, преди да поставя тази теория на изпитание в практиката. Знаех много добре, че рискувам да умра, защото всяко лекарство, което така потенциално контролира и разтърсва самата крепост на личността, може при най-малко предозиране или несполука в момента на проявяване да заличи това нематериално тяло, което се опитвах да променя. Обаче изкушението да направя такова единствено по рода си и голямо откритие най-после победи страховете на безпокойството. Тинктурата бях си приготвил отдавна; закупих наведнъж от фирма фармацевти на едро огромно количество от една особена сол, за която от опитите си знаех, че е последната необходима съставка, и късно през една проклета нощ аз смесих съставките, наблюдавах ги как врат и димят в чашата и когато кипенето спря, в изблик на смелост изпих сместа.