Другата кралица
Шрифт:
— Ботуел — прошепвам веднага. За миг решавам, че е избягал от Дания. Защото кой затвор би могъл да го задържи? Ботуел, свободен, пристигнал да застане на моя страна, в миг ще ме измъкне оттук и ще ме отведе на кон в Шотландия. Ботуел ще събере армия по границите, ще обърне страната надолу с главата. Ботуел ще превземе Шотландия, сякаш страната е опърничава жена, и ще я накара да разбере кой е господарят й. Идва ми да се разсмея на глас при мисълта, че той е свободен. Като лисица в кокошарник ще бъде той, когато отново възседне коня си, с изваден меч. Какъв кошмар за англичаните, какво отмъщение за мен. — Ботуел.
Слава Богу, че тя не ме чува. Не искам Мери да си помисли, че изобщо се сещам за името му. Той стана причина за моя провал. Не бива никога
— Сър Хенри Пърси — казва тя. — Господ да го благослови. Той изпрати това, предаде ми го младият Бабингтън. Сър Ралф ви следи толкова внимателно, че досега не смеехме да ви го донесем. Щях да го пазя чак до времето за лягане, ако се беше наложило.
Подава ми малка бележка. Тя е кратка и минава направо на въпроса.
Бъдете готова в полунощ. От десет часа нататък поставете свещ на прозореца на спалнята си, ако сте готова да тръгнете още тази вечер. В полунощ тази вечер изгасете свещта, и се спуснете навън през прозореца. Водя коне и стража, и веднага ще ви отведа във Франция. Имайте ми доверие. Ще дам живота си за вас.
— Осмелявате ли се? — пита ме Мери. — Прозорецът на работния ви кабинет гледа навън към градината, той сигурно има предвид точно него. Височината от този прозорец до земята е четирийсет фута. Не е по-ужасно от замъка Болтън, а вие щяхте да се измъкнете тогава, ако въжето не се беше скъсало, когато слизаше онова момиче.
— Разбира се, че се осмелявам — казвам аз. Свещите изведнъж се разгарят по-ярко, а миризмата на вечерята е толкова съблазнителна, че усещам как устата ми се налива със слюнка. Тези, които ми правят компания в стаята, са скъпи приятели, на които ще липсвам, когато си отида, но които ще се зарадват на триумфа ми. Изведнъж отново се чувствам жива, жива и изпълнена с надежди. Представям си колко слисан ще бъде сър Ралф и как ще се провали Бес, когато избягам от тяхната опека, и не мога да не се разкикотя при мисълта за израженията на лицата им, когато на сутринта разберат, че съм изчезнала. Ще стигна до Франция и ще убедя краля и майка му, че трябва да ме изпратят у дома в Шотландия с достатъчно голяма армия, за да наложа господството си над шотландските лордове. Те ще видят преимуществата на това, а ако ли не, ще се обърна за помощ към Филип Испански. Мога да се обърна към него или към папата, или към всеки от дузина заможни паписти, които биха ми помогнали, ако бях далеч оттук и бях свободна от коварното затворничество, наложено ми от моята братовчедка.
— О, не! Нима не обещахте на граф Шрусбъри, че няма да избягате, докато той отсъства от къщи? Той поиска честната ви дума, че няма да избягате, и вие я дадохте. — Мери е обзета от внезапен ужас при този спомен. — Не можете да нарушите думата, която му дадохте.
— Едно дадено под принуда обещание не означава нищо — казвам весело. — Ще бъда свободна.
Януари 1572, Лондон: Джордж
Едва не заспивам, докато напрягам очите си на светлината на свещта, опитвайки се да прочета бележките, които съм си водил през деня за процеса срещу Норфолк. Думите, които съм надраскал набързо и нечетливо, се сливат и се замъгляват пред очите ми. Показанията на епископ Рос са достатъчни да унищожат Норфолк, но те са дадени от човек, обзет от такъв ужас, че не може дори да съчини убедителна история. Половината от показанията явно са продиктувани от Сесил и потвърдени от хора, обезумели от ужас и болка. Другата половина от тях не може да бъде подкрепена от никого, няма свидетели, няма доказателства. Това са само лъжите на Сесил, неподправени, безсрамни лъжи.
Съсипан съм до дън душа при мисълта, че ако бях по-доблестен човек, щях да се изправя и да изоблича Сесил като лъжлив съветник, да настоя лордовете да останат на моя страна, да отидем при кралицата и да изискаме от нея да ни изслуша. Аз съм най-видният благородник в Англия, аз съм лорд-канцлер на Англия, за мен е дълг и чест да
Но аз знам, за мой срам, че не съм такъв човек. Както съпругата ми би побързала да обясни, аз не притежавам нито ума, нито смелостта да изложа и обоснова едно обвинение срещу Сесил. Не се ползвам с нужния престиж сред равните на мен, нямам влияние над кралицата. И най-лошото от всичко: у мен вече не е останала гордост.
Последният човек, отправил обвинение към Сесил преди нас, сега е обвинен в държавна измяна. Ако се бяхме изправили срещу Сесил, когато той най-напред се сдоби с влияние над ума на младата принцеса, или ако бяхме подкрепили Дъдли срещу него в онези ранни дни, или ако дори бяхме подкрепили Хауърд срещу него преди броени месеци… Но ние сме като сноп клони: ако се държим заедно, ще бъдем несломими, но ако сме сами, Сесил ще ни прекърши един по един. Никой тук не би се вдигнал да спаси Томас Хауърд. Никой тук няма да се вдигне на бунт, за да събори Сесил. Нито дори аз, който знам за шпионирането на Сесил и за неговите лъжи, и за мъжете, които действат безмълвно по негова повеля из цялата страна, мъжете, които са опитни в изтезанията, мъжете, които взеха в свои ръце законите на тази страна и казаха, че те не важат, че въображаемите опасности, които изтъква Сесил, са по-важни от закона, мъжете, които лъжат по негово нареждане и въобще не се интересуват от истината. Знам всичко това, а не смея да се опълча срещу него. Всъщност, не се осмелявам именно защото знам всичко това.
Януари 1572, замъкът Шефилд: Мери
Пламъчето на свещта потрепва на прозореца ми, и в полунощ, когато се навеждам да го изгася, се поколебавам, когато виждам в отговор примигване на бързо загасен фенер, долу, в сенките на градината, където тъмните дървета са надвиснали над тъмната трева. Издигнала се е малка нова луна. Закривана от понесените от вятъра облаци, тя не хвърля светлина върху каменната стена под мен. Стената е тъмна като канара.
Направих това преди три години в замъка Болтън, когато се доверявах на късмета си: мислех си, че никакви стени не могат да ме задържат, мислех си, че някой мъж непременно ще ме избави. Че Елизабет няма да успее да устои на убежденията ми, или че семейството ми ще се вдигне да ме защити, че Ботуел ще дойде за мен. Не можех да повярвам, че няма отново да бъда в красив кралски двор, обичана, очарователна, самото сърце на всичко около мен.
Сега не е същото. Аз не съм същата. Изтощена съм от три години в затвор. По-тежка съм, изгубила съм жилавата си сила, вече не съм неуморима, несломена. Когато се спуснах по стената в замъка Болтън, бях прекарала цяла седмица в бягане от враговете си, бях закоравяла. Сега, след трите години на затворничество в разкош, аз съм преситена и отегчена, вълнувана от лъжливи надежди, и влудявана от сънищата си, и нито за миг не се чувствам добре.
Аз съм се променила в сърцето си. Видях как Северът се вдига на бунт и претърпява поражение заради мен, видях собствените си хора да се люлеят като оглозгани кости по големите бесилки на селските кръстопътища. Приех за свой съпруг един мъж и научих за арестуването му. И безкрайно дълго чаках Ботуел, сигурна, че той ще дойде за мен. Той не идва. Не може да дойде. Осъзнах, че той никога вече няма да дойде при мен, дори и ако му заповядам да не го прави. Дори ако изпратя да му кажат, че не искам да го виждам никога повече, макар че той ще разбере забраната като покана, той не може да дойде.
Кураж! Навеждам глава и духвам пламъчето. Нямам какво да губя с този опит, а ще спечеля всичко. Веднага щом отново бъда свободна, ще си върна всичко: здравето, красотата, богатството, оптимизма, дори Ботуел. Уверявам се, че чаршафите са завързани на възел около кръста ми, подавам края на моя иконом Джон, усмихвам се на Мери Сетън и й поднасям ръката си за целувка. Този път няма да я чакам, няма да вземам камериерка, ще побягна в мига, когато краката ми се допрат до земята.
— Ще изпратя да те доведат, когато се върна във Франция — казвам й аз.