Другата кралица

Грегъри Филипа

— Тихо — казвам и го придърпвам до една пейка, където да продължим разговора си шепнешком. Веднага заприличваме на заговорници, но напоследък всички придворни приличат на заговорници или шпиони. — Какво можем да направим? — питам го тихо. — Сесил е свикал това разследване, за да изслуша доказателствата срещу шотландската кралица, да отсъди дали тя трябва да бъде възстановена на трона, дали е годна да управлява. Какво можем да направим, за да се уверим, че ще се отнесат справедливо с нея?

— Трябва да я спасим — решително казва Хауърд. — Трябва да заявим, че е невинна за убийството на съпруга си, и трябва да я възстановим на престола й в Шотландия.

Трябва да приемем претенциите й да наследи Елизабет. Нейното право да наследи трона на Англия трябва да бъде потвърдено, когато… — Хауърд замлъква на средата на изречението. Дори той не смее да спомене смъртта на своята братовчедка, кралицата. — Когато му дойде времето. Единствено утвърденото право на Мери Стюарт да наследи трона ще ни дари със сигурността да знаем кой ще е следващият ни монарх. Имаме право да знаем наследника. Трябва да се борим за нейната кауза като за наша собствена.

Той забелязва колебанието ми. Двама мъже минават покрай нас и ни поглеждат любопитно. Обзема ме смущение, че съм привлякъл вниманието, и се изправям на крака.

— Елате да се поразходите с мен — казва Хауърд. — И слушайте. Трябва да се борим за нейната кауза като за наша, защото тя енаша. Да кажем, че позволим на Сесил да я хвърли в тъмница, или да съчини обвинение в убийство и да го отправи срещу нея. Какво мислите, че ще стане тогава?

Чакам.

— А ако в следващия миг той реши, че азпредставлявам опасност за кралството? Тогава какво? Какво ще стане, ако след мен назове вас?

Опитвам се да се засмея:

— Не е твърде вероятно да обвини вас или мен. Ние сме най-видните личности в Англия. Аз съм най-големият земевладелец северно от река Трент, а вие сте родственик на самата кралица и сте херцог.

— Да. И именно затова сме в опасност. Ние сме негови съперници за властта. Той е готов да унищожи всеки, който го предизвика. Днес пред неговия трибунал се изправя кралицата на шотландците. Утре може да съм аз или всеки, дръзнал да го предизвика: Пърси, Дейкър, Съсекс, Аръндел, Дъдли, лордовете от Севера, вие. Той трябва да бъде спрян — казва Хауърд: гласът му звучи като лек тътен в ухото ми. — Нима не бихте го спрели, ако можехте?

— Невъзможно е — казвам предпазливо. — Кралицата има свободата сама да избира съветниците си, а тя му вярва както на никой друг. Той е до нея още от времето, когато беше млада принцеса. В какво можем да го обвиним?

— В кражба на испанско злато? В докарване на страната до ръба на война? В това, че превърна Франция във враг? В това, че превърна половината народ в изменници с постоянните си подозрения и шпиониране на хора, които искат единствено да отдават почит на Бога според старите ритуали! Погледнете наоколо! Случвало ли ви се е друг път да се чувствате толкова изплашен, когато сте в кралския двор? Той е пълен с шпиони и интриги.

Кимвам. Това не може да се отрече. Страхът на Сесил от папистите и омразата му към чужденците вилнеят из Англия.

— Най-лошо е последното му безумие — казва ожесточено Хауърд. — Да арестува кораб, потърсил убежище от лошото време в нашето пристанище! Той ни превръща в нация от пирати, и прави морето опасно за собственото ни корабоплаване.

Не мога да не се съглася. Превозващият съкровища испански кораб, отнесен от бурните ветрове, се бе озовал в пристанището на Плимут, търсейки убежище, и Сесил, син на бедняк, не можа да устои на златото, което корабът превозваше. Той открадна златото — просто ей така.

А сега испанците заплашват с блокада на търговията, дори с война, ако не го върнем. Нашата позиция е напълно несправедлива, само защото Сесил е такъв: но той има силно влияние над кралицата на Англия.

Хауърд овладява с известно усилие раздразнението си.

— Дано даде Бог никога да не доживеем деня, в който ще дойдете при мен и ще ми кажете, че съм бил прав да се боя от него и е трябвало да се защитим, но сега е твърде късно и един от собствените ни хора е изправен на съд по скалъпено обвинение. Моля се на Бог той да не ни избие един по един, а ние да бъдем твърде доверчиви, за да се защитим. — Той прави пауза: — Той провежда управление на терора. Той ни кара да се страхуваме от въображаеми врагове, за да не се пазим от него и от нашите управници. Толкова сме заети да следим за чужденци, че забравяме да следим приятелите си. Както и да е, пазете своите мисли за себе си, а аз ще пазя моите. Засега няма да кажа нищо повече срещу Сесил. Нали ще пазите това в тайна? Нито дума?

Погледът, който той ми отправя, ме убеждава повече от всеки аргумент. Ако първият херцог в Англия, родственик на самата кралица, се бои да не би собствените му думи да бъдат докладвани на човек, който би трябвало да е съвсем малко по-горе от кралски слуга, това доказва, че слугата е станал твърде влиятелен. Всички започваме да се боим от знанието на Сесил, от неговата мрежа от доносници, от нарастващата негласна власт на Сесил.

— Това си остава само между нас двамата — казвам тихо. Хвърлям поглед наоколо, за да се уверя, че наблизо няма кой да ни чуе. За мен е удивително, че аз, най-великият граф на Англия, и Хауърд, единственият херцог на Англия, се боим от подслушвачи. Но така стоят нещата. В това се е превърнала Англия през десетата година от царуването на Елизабет: място, където човек се страхува от собствената си сянка. А изглежда, че през тези десет години моята Англия се е изпълнила със сенки.

Зимата на 1568 г., замъкът Болтън: Мери

Отказвам. Категорично отказвам да нося друго освен собствените си рокли. Моите красиви рокли, кожите ми, фините ми ленени яки, кадифените ми дрехи, фустите ми от златотъкан плат — всичко бе оставено в Холируд Хаус, посипано с ароматизиран прашец и окачено в муселинови торби в помещенията на гардеробната. Носех броня, когато потеглих на кон редом с Ботуел, за да дам урок на моите бунтовни лордове: оказа се обаче, че не съм нито учител, нито кралица, понеже те ме победиха, арестуваха ме и прогониха Ботуел като престъпник. Хвърлиха ме в тъмница и щях да умра в замъка Лохлевън, ако не бях избягала благодарение на собствения си ум. Сега тук, в Англия, мислят, че съм доведена до толкова жалко положение, че да нося стари подарени дрехи. Смятат, че вече са ме смирили и унижили достатъчно, та да съм щастлива, че нося изхвърлените от Елизабет рокли.

Трябва да са луди, ако мислят, че могат да се отнасят с мен като с обикновена жена. Аз не съм обикновена жена. Аз съм полубожествена. Аз имам свое място, специално и неповторимо място, под ангелите и над благородниците. На небето са Бог, нашата Владичица и Нейният Син, а под тях, като придворни, ангелите със своите различни чинове. На земята, както и на небето, са кралят, кралицата и принцовете: под тях са благородниците, дребното дворянство, работещите хора и просяците. На най-ниското стъпало, непосредствено над животните, са бедните жени: жени без домове, съпрузи или състояние.